Сергей Лукяненко - Последен патрул

— Здравейте…

— Здравей. — Мерлин приклекна пред нея. — Ти ли си Надежда?

— Да. — гордо каза Надя.

— Радвам се, че се срещнахме. — каза Мерлин. — Отведи татко в къщи. Само че не веднага в къщи, а първо назад, при хората. А после в къщи.

— Назад — това е напред? — уточни Надя.

— Точно така.

— Ти приличаш на вълшебника от филмчето. — подозрително каза Надя. За всеки случай се присламчи към мен и ме хвана за ръката, което явно й придаде увереност.

— Аз бях вълшебник. — призна Мерлин.

— Добър или лош?

— Всякакъв. — Той тъжно се усмихна. — Върви, Надежда.

Предпазливо поглеждайки към Мерлин, Надя ме попита:

— Тръгваме ли, татко?

— Тръгваме. — казах аз.

Обърнах се и кимнах на Различните, които мълчаливо гледаха след нас. С тъга и очакване. Първо вдигна ръка за сбогом Тигърчето. После Алиса. И ето че всички махаха след нас… сбогувайки се завинаги.

И когато дъщеря ми, току-що инициираната Абсолютна Вълшебница, направи крачка напред, аз прекрачих след нея. Държейки я за ръката, за да не се загубя в бушуващият вихър от Сила, завършващ своя кръг и връщащ се в нашият свят.

Защото Сумракът, разбира се, е безкраен, както е безкраен всеки пръстен.

Защото топлината на човешката любов и студът на човешката ненавист, бягът на зверовете и полетът на птиците, трептенето на крилата на пеперудите и растежа на пробиващото земята зърно не изчезват безследно. Защото вселенският поток жива Сила, от който алчно откъсват парченца паразитите като синия мъх и Различните, не изчезва безследно, а се връща в чакащият възраждане свят.

Защото всички ние живеем на седмия слой на Сумрака.

— Колко! Е красиво! Тук! — възкликна Надя.

Аз я вдигнах на ръце. Стояхме на павираният мост в Единбург, обкръжени от стотици и хиляди спящи хора. Сирените виеха все по-близо и по-близо — времето на Различните свършваше.

— Да. — съгласих се аз. — Тук всичко е истинско.

— Само че всички спят. — тъжно отбеляза Надя. — Като в приказката за спящата принцеса. Може би трябва да ги събудим?

Тя може… Та тя сега може всичко — ако се научи.

— А не се ли умори? — попитах аз. Краката ми се подгъваха и леко ми се виеше свят.

— От какво? — учуди се Надя.

— След малко. — казах аз. — След малко ще събудим всички… които успеем. Сега татко трябва да направи нещо важно. Ще ми помогнеш ли?

— Как?

— Просто ме дръж за ръката. — казах аз. Затворих очи. Разперих ръце. Затаих дъх.

Трябва да почувствам този град. Камъните и стените, които помнят Мерлин и Артур. Хората може и да забравят, но камъните помнят. И древната крепост, застинала като венец над града, помни и чака.

Защо понякога сме толкова глупави? Защо очакваме, че магията ще е скрита в нещо, което можеш да вземеш в ръка, когато тя може да е навсякъде около нас?

Разбира се, Великият Мерлин не е скрил своето най-голямо творение в Сумрака, не е разчитал на силата на голема, но не е разчитал и на защитата на сандъците. Хиляда и петстотин години е стояла на скалата тази древна крепост, тя е била отбранявана и завземана, била е рушена и достроявана, в нея са пазили своите съкровища гордите шотландски крале — но там, в основата на основите, положени от Мерлин, изпъстрените с руни камъни чакаха своят час.

Трябва само да се протегна към тях. Да ги докосна, да ги почувствам…

— Светъл! — изреваха зад гърба ми. Аз се обърнах, излизайки от транса.

Едгар и Арина стояха неподвижно и ме гледаха — и аз с учудване разбрах, че погледите им са пълни със страх. А Генадий тичаше. Тичаше и крещеше. Нима си мисли, че силата на магията зависи от силата на вика? Генадий се придвижваше с огромни подскоци, преобразявайки се в движение, все повече и повече губейки приликата си с човек. Зъбите му растяха, кожата се умъртвяваше, косата му се превръщаше в снопчета сиви капещи косми.

Аз вдигнах ръка, събирайки Сила за Сив Молебен.

Но в този момент Надя пристъпи напред и извика в лицето на вампира:

— Не крещи на татко!

Генадий се олюля. Това, което го удари, беше по-силно от ненавистта. Но той вече не можеше да спре, той продължаваше да тича, сякаш срещу ураган. И рухна в краката ни. Надя изписка и се скри зад мен.

Аз клекнах. Погледнах Генадий в очите. И казах.

— Костя и Полина те чакат. Те помолиха да идеш. Веднага. Докато още има време.

Безумието мигновено напусна погледа му. Саушкин ме погледна и попита:

— Те не могат ли?

— Те не могат да дойдат. И никога не биха могли. Но аз ще направя онова, за което ме помолиха. Върви, докато още има време.