Сергей Лукяненко - Последен патрул

Освен това Кинг-Конг сигурно не е вонял толкова отвратително и рязко. Как може да вони голем, който не се състои от плът, дори не от глина, а от концентрирана Сила, прибрана в магически съд? Не знам. Може би това беше случаен страничен ефект, а може би — шега на създателя на дева.

— Иди и убий това! — извика Едгар, сочейки към змията. Конг изрева и с огромни скокове се понесе срещу змията. Тя, без изобщо да се изплаши от приближаването му, а сякаш даже се оживи при вида на достоен съперник, се плъзна срещу него. Земята се тресеше под краката ни, гръмогласния рев на маймуната и оглушителното съскане на змията се сливаха в един гърмящ звук.

Време е! Докато са заплеснати в очакване на схватката.

Аз се обърнах — и замръзнах. Зад гърба ми стоеше нисък брадат старец в бели дрехи. Той ту изглеждаше напълно реален — можеше да преброиш всеки косъм в сивата брада, да се вгледаш в умореното, покрито с бръчки лице; ту се превръщаше в размита бледа сянка, през която се виждаха тревата и небето.

Старецът бавно посочи ръка земята под краката си. Повтори жеста.

Иска да сляза на шестия слой ли?

Аз посочих с ръка надолу. Старецът кимна, на лицето му се изписа облекчение.

И започна да се топи във въздуха.

Нямаше време за колебание. Във всеки момент някой от „Последния Патрул“ може да се обърне и да разбере, че се готвя за бягство.

Силата е в мен! Аз мога да се потопя на шестия слой.

Моята сянка е в мен! Аз я виждам винаги.

Аз съм длъжен да направя това! Значи, ще го направя.

Обгърна ме леден вятър.

Вече прекрачвайки през бариерата, чух гласа на Арина:

— Ние действи…

Гласът затихна, скри се зад границата, отделяща шестия слой. Зад границата, пазещ света на отишлите си Различни.

— Благодаря ти, че дойде. — каза старецът. И се усмихна.

Преди да отговоря, се огледах.

Ден. Слънце и бели пухкави облаци в синьото небе. Зелена трева на поляната. Пеят птички в клоните.

Древен сив старец срещу мен. Дрехите му явно никога не са били бели — грубата сива тъкан изглеждаше белоснежна само на пръв поглед. Освен това беше бос… само че в това нямаше никаква пасторална умилителност, никаква близост към природата. Просто бос човек, който не смята за нужно да губи време за изработка на обувки.

— Приветствам те, Велики. — казах аз, свеждайки глава. — Чест е за мен… да видя Великият Мерлин.

Старецът с любопитство се вглеждаше в лицето ми. Така, сякаш не ме виждаше за пръв път, но едва сега е получил възможност да ме разгледа както трябва.

— Чест? Добре ли познаваш живота ми, Светъл?

— Някои неща. — Аз свих рамене. — Знам за кораба с децата.

— И все пак „чест“?

— Струва ми се, че вече си се разплатил за много неща. Освен това, за милиона хора ти си мъдър защитник на доброто и справедливостта. Това също значи нещо.

— Те бяха само девет… — измърмори Мерлин. — Легенди… те винаги преувеличават. И доброто, и лошото…

— Но ги е имало.

— Имаше ги. — съгласи се Мерлин. — Защо мислиш, че съм се разплатил? Нима не ти харесва раят, който чака Различните след смъртта им?

Вместо да отговоря се наведох и откъснах една тревичка. Пъхнах я в устата си и я прехапах. Тревният сок беше горчив… само че малко недостатъчно горчив. Аз примижах и погледнах към слънцето. Слънцето сияеше в небето, но светлината му не заслепяваше. Плеснах с ръце — звукът беше леко приглушен. Поех дъх с пълни гърди — въздухът беше свеж… и все пак нещо в него не достигаше. Оставаше лек дъх на застояло като в изоставената квартира на Саушкин…

— Тук всичко е малко неистинско. — казах аз. — Не достига живот.

— Юнак. — кимна Мерлин. — Много Различни не го забелязват веднага. Много живеят тук с години, столетия… преди да разберат как са ги излъгали.

— Не може ли да се свикне? — попитах аз.

Мерлин се усмихна.

— Не. С това не можеш да свикнеш.

— Помниш ли вица за фалшивите играчки за елха, Антоне? — попитаха иззад гърба ми. Аз се обърнах.

Тигърчето стоеше на пет крачки от мен.

Те бяха много. Много от тези, които стояха и слушаха разговора ми с Мерлин. Игор Теплов и Алиса Донникова — те бяха един до друг, те се държаха за ръце, но по лицата им нямаше щастие. Момичето-върколак Галя наведе очи. Мурат от самаркандския Патрул смутено ми помаха с ръка. Тъмният, убит някога от мен, хвърлен от кулата „Останкино“, ме гледаше без злоба и раздразнение.

Те бяха твърде много. Дърветата пречеха да видя колко са всички. Но ако я нямаше гората, биха се прострели до самия хоризонт. Напред бяха пуснали онези, които познавах.