Сергей Лукяненко - Последен патрул

— Отговори, но бъди благоразумен. — каза тя.

Аз погледнах слушалката. Светлана.

— Да.

Връзката, сякаш напук, беше прекрасна. Не можеш и да предположиш, че ни делят хиляди километри.

— Още ли си на работа, Антоне?

— Да. — казах аз. — Пътувам с кола.

Арина ме гледаше внимателно. Сигурно чуваше всяка дума, произнесена от Светлана.

— Нарочно не ти се обаждах. Казаха ми, че имало някакво произшествие… някакви терористи, заредени с магия… заради това ли се бавиш?

Слабо огънче на надеждата се разгоря в гърдите ми. Аз още не се бях забавил! Светлана не можеше да ме чака толкова рано от работа.

— Заради това, разбира се. — казах аз.

Хайде, досети се! Използвай магия! Можеш да разбереш къде се намирам. Да вдигнеш тревога. Да предупредиш Хесер, той ще се свърже с Лермонт. Ако Нощният Патрул на Единбург очаква нападението, това ще е краят на „Последния Патрул“.

— Все пак не се задържай много. — помоли Светлана. — Какво, да не би да нямаш подчинени? Не поемай всички задачи. Става ли?

— Непременно. — казах аз.

— Със Семьон ли си? — небрежно попита Светлана.

Не успях да отговоря — Арина поклати глава. Е, да, ако Светлана подозира нещо, след положителен отговор може да се обади на Семьон.

— Не. — казах аз. — Сам съм. Имам специална задача.

— Искаш ли да ти помогна? Нещо много се застоях в къщи. — Светлана се засмя.

Арина се напрегна.

— Няма смисъл, истинска глупост е. — казах аз. — Инспекция.

— Е, добре. — каза Светлана с леко огорчение. — Обади се, ако ще се забавиш още. Ой, Надя нещо прави там, чао…

Тя прекъсна връзката. А аз започнах да прибирам телефона в джоба. И, гледайки право в лицето успокоилата се Арина, натиснах три пъти бутоните на телефона. Входящи позвънявания — набиране на последният номер — отказ.

Край. Не рискувах да оставя телефона включен, Арина може да чуе звуците на позвъняването откъм джоба ми. Минало ли е обаждането, успяла ли е да го обработи международната телефонна мрежа, ако повикването е отказано? Не знам. Остава само да се надявам на алчността на мобилните оператори, за които е по-изгодно да пропуснат обаждането и да вземат пари от сметката.

Е, и на това, че когато телефона на Светлана звънне и спре, тя няма да ми се обади, а ще използва магия. Арина и Едгар са доста по-възрастни и по-мъдри от мен. Но затова пък мобилният телефон винаги ще си остане за тях преносим вариант на огромният агрегат, в който е трябвало да се вика силно: „Госпожице! Госпожице! Свържете ме със Смолни!“.

— Тя е заподозряла нещо. — каза Едгар. — Ти не трябваше с бомбата… дори и да не я беше взривила, поне щяхме да имаме коз!

— Няма нищо. — каза Арина. — Дори и да подозира нещо… те вече нямат време. Антоне, дай ми телефона си.

В погледа й се появи подозрение. Аз мълчешком й подадох телефона си, демонстративно изваждайки го с крайчеца на пръстите си, без да пипам бутоните.

Арина го взе и се убеди, че е в режим на очакване. Сви рамене и го изключи.

— Ще минем без обаждания, става ли? Ако трябва да се обадиш, ще ти дам моя телефон.

— Няма ли да те разоря? — вежливо се поинтересувах аз.

— Няма. — Арина наистина извади своя телефон. Набра номер — не от телефонната книга, а както едно време — въвеждайки всяка цифра поотделно. Вдигна телефона до ухото си, изчака да й отговорят и тихо каза: — Време е. Действай.

— Още ли не са свършили съучастниците? — попитах аз.

— Това не са съучастници, Антоне. Това са наемни работници. Хората могат да бъдат напълно ефективни съюзници, ако ги снабдиш с известно количество амулети. Особено такива, каквито има Едгар.

Аз погледнах кралският замък, царуващ над града, увенчаващ останките на древния, отдавна затихнал вулкан. Ама че късмет — вече за втори път съм в Единбург, а не мога да разгледам главната му забележителност…

— И какво сте приготвили този път? — попитах аз.

Някаква мисъл се мяркаше в края на съзнанието ми, драскаше като Котката на Шрьодингер. Нещо много важно…

— Колкото и да е смешно, приготвил съм още един артефакт на Мерлин. — каза Едгар. Той вече се беше оправил от моя не джентълменски удар. — Така наречения Сън на Мерлин.

— Е да, да, той е бил малко еднообразен в названията. — кимнах аз. — Сън?

— Просто сън. — Едгар разпери ръце. — Арина се разстрои заради многото жертви миналия път. Сега всичко ще е… културно.

— А ето го и първият пламък на културата. — казах аз, гледайки димящото пред нас такси. Явно шофьорът беше заспал по време на завой, автомобилът се е качил на тротоара и се е врязал в старинната сграда. Най-ужасно беше не димът изпод капака и не застиналото тяло в колата. Тротоарите бяха осеяни с неподвижните тела на граждани и туристи — и едно младо момиче, което явно е започвало да пада, беше блъснато от решетката на радиатора към стената, а после притиснато от старомодното черно такси. Сигурно умираше. Единственото хубаво нещо беше, че умираше в съня си.