Сергей Лукяненко - Последен патрул

— И така, всички се успокоиха и можем спокойно да поговорим. — каза Арина с гласът на любезна притежателка на литературен салон, пред чийто очи един поет току-що е оскубал къдриците на друг. — Мир, мир и мир! Антоне, нека ти обясня… нали разбираш, на мен ми е по-трудно да лъжа, отколкото на Гена или Едгар. Ние не искаме никакви ужаси. Ние не възнамеряваме да унищожаваме света. Ние не възнамеряваме да унищожаваме хората. Ние само ще съживим отишлите си.

— Арина, а теб с какво те хванаха? — казах аз. — Любим? Дете?

В очите на Арина се промъкна тъга.

— Любим… имах любим, чароплете. Имаше го, няма го вече. Дори човешкия си век не изживя, загина… Имах и дъщеря. По-рано, още преди него. И тя умря. На четири годинки… от чума. Не бях до нея, не успях да я спася. И Венецът няма да ги върне, хора бяха. Ако са отишли някъде — до там няма път, не могат да се върнат.

— Тогава защо… — Незавършения въпрос увисна във въздуха.

Генадий тихо и хрипкаво се засмя:

— Тя ни е идейна! Тя сега е Светла, като теб. Убива само от висши съображения…

— Пст, кръвопиецо! — Арина блесна с очи. И с равен глас потвърди: — Той казва истината, Антоне. Аз съзнателно станах Светла. Може да се каже — по настояване на разума, а не на душата. Омръзнаха ми Тъмните. Никога не съм видяла нищо хубаво от тях. Мислех да постъпя в Инквизицията, но имах твърде много стари дела. А и не ги обичам, самодоволни лицемери… извинявай, Едгар, това, разбира се, вече не се отнася за теб. Тогава наистина отидох в Сибир. Живеех в Томск, хубаво градче, тихо. Предразполага към Светлината. Работих както едно време — вещица. Дадох обява във вестника, а когато от Патрулите дойдоха да проверяват, се престорих на шарлатанка; за мен е лесно да измамя редови патрулен. А после се улових, че правя само добри дела. Връщам мъжа при жена му — но само ако любовта още е жива, ако наистина видя, че това ще е най-добре за всички. Лекувам болести. Търся изгубени. Връщам младостта… малко. Тук главното е да приложиш съвсем малко магия, само капчица, а останалото — да им изградиш вяра в себе си, да ги накараш да водят по-здравословен живот. И нито едно проклятие, нито една любовна отвара… И реших, че вече не искам да играя тъмните игри. Знаеш ли какво е нужно, за да може Различния да смени цвета си?

Поклатих глава.

— Трябва да измислиш нещо огромно, много важно. Не просто така — една година си правил добри дела и ставаш Светъл, правил си лоши — ставаш Тъмен. Не. Трябва ти нещо, което да преобърне всичко в теб. Пред което всичко, което си правил през живота си, да избледнее… или напротив — да бъде зачеркнато.

— Мерлин се е променил след убийството на децата? — попитах аз.

— Мисля, че да. — кимна Арина. — Какво друго ще е? Много му се е искало да създаде царство на справедливостта и благородството, затова се е грижел за Артур. Как можеш да се церемониш заради такава велика цел? И изведнъж в линията на вероятностите се появява дете, което ще порасне и ще унищожи цялото кралство… Не съм живяла тогава, че да знам какво си е мислил Мерлин или какво е искал. Но в мига, в който Мерлин е решил да погуби невинните заради своята мечта, е умрял Великия Светъл маг и се е родил Великия Тъмен…

Пак Уроборос. Живот в смъртта и смърт в живота…

Наистина ли всичко е толкова просто при Арина? Омръзнало й е да бъде Тъмна, решила да прави добри дела — и става Светла. Превъзпитала се като старицата Шапокляк и минала на другата страна…

Или причината е другаде? В онези дълги и сложни отношения, които я свързваха с Хесер? В техните съвместни интриги, когато Светлия маг и Тъмната вещица са се стремили към една и съща цел. Дали Хесер я е склонил към Светлината, или Арина е разбрала, че между нейната Тъмнина и Светлината на Хесер няма чак такава разлика?

Не знам. И тя няма да отговори на това. Както няма да отговори и на въпроса дали Хесер и Завулон предварително са знаели плановете й и са водели собствена игра, позволявайки на „Последния Патрул“ да търси наследството на Мерлин.

— А как се събра с Едгар? Или е тайна?

Едгар мълчеше. Нещо шепнеше… явно — лекуваше травмата си доколкото може.

— Каква ти тайна. — Арина погледна своя съратник и, явно, любовник. — Той все пак ме проследи. Това е станало за него въпрос на принцип. Намери ме, само че тогава вече не му се служеше. Жена му беше загинала, беше разбрал за последния артефакт на Мерлин и искаше да го намери. А най-простия начин за това беше да стане Висш, и не просто Висш — нулев, като Мерлин. Едгар си мислеше, че ще успея да възстановя „Фуаран“. Тук малко ме надцени. Но разказа за Венеца на Всичко ми хареса. Тогава сключихме съюз с него.