Сергей Лукяненко - Последен патрул

Аз кимнах. Да, сигурно е било така. Едгар, вече вманиачен от идеята да се добере до артефакта, е намерил Арина. Двамата са прибрали в своя „Последен Патрул“ и жадуващия отмъщение Саушкин. И започнали работа. Имащият достъп до най-голямото хранилище на магически амулети Инквизитор; много умната вещица, станала Светла; побърканият от мъка по сина и жена си Висш Вампир…

Странна компания се е получила.

И страшна.

— А не се ли страхуваш, че Венеца ще стане твоята грешка, Арина? Както Мордред е бил грешката на Мерлин?

— Страхувам се. — каза тя. — Възможно е… Е, сгрешихме ли, или не, като те взехме в плен? Измисли ли как да вземем Венеца на Всичко?

— Да. — казах аз. — За седмия слой — Мерлин е заблуждавал. Ако си жив и не си нулев, не можеш да влезеш в царството на мъртвите.

— Отишлите си. — без никаква злоба ме поправи Генадий. — Отишлите си, а не мъртвите.

Защо ли това толкова го дразни? Защото и той не е жив?

— И аз си мисля, че не можем да влезем. — кимна Арина. — Ако имахме „Фуаран“ — бих успяла да покача Едгар до нулев. Но без книгата е трудно. Някои неща си припомних, други успях да напиша отново, но до Висш го покачих. Явно, не ми стига умение, за да се меря с „Фуаран“… И какво измисли?

— Венецът на Всичко е на петия слой. — казах аз. — Могли сте да го вземете още преди две седмици!

Арина присви очи докато ме гледаше. А аз започнах да разказвам онова, което казах на Едгар и Генадий в самолета. За крачката назад. За главата и опашката. За голема.

— Като че ли лъжеш. — замислено каза Арина. — И то гладко… Но някак е много просто, точно в стила на Мерлин. А? Какво ще кажеш?

— И аз мисля, че лъже. — неочаквано я подкрепи Генадий, който в самолета не показа никакво недоверие. — Трябваше да вземем дъщеря му…

— Гена, дори и в най-страшния ти кошмар да не ти се присъни, че си пипнал това момиче. — тихо каза Арина. — Ясно ли е?

— Ясно. — мигновено се укроти Генадий.

— Е, какво, чароплете? Истината ли казваш, или лъжеш? — Арина ме гледаше в очите. — А?

— Истина ли? — Аз се наведох напред. Сега можеше да ме спаси само яростта… и честността, разбира се. — Аз да не съм Мерлин? Откъде да зная истината? Окачиха ми тази твар на шията, заплашиха да взривят половин Москва заедно с жена ми и дъщеря ми, а после ми наредиха да измисля как да вземат артефакта! Откъде да знам дали съм прав или не? Аз мислих. Струва ми се, че това може да е правилният отговор! Но никой няма да ти даде гаранции, включително и аз!

— Какво искате от мен, мъчители мои… може би да ви изсвиря „Мурка“? — неочаквано каза Едгар.

Не разбрах веднага, че се е пошегувал. Той рядко прави това.

— И все пак, в тази версия има нещо. — добави Едгар, гледайки ме с неприязън. — Прилича на истина.

Арина въздъхна. Разпери ръце. Каза:

— Какво пък, не ни остава нищо друго, освен да проверим. Да тръгваме.

— Стоп. — казах аз. — Едгар обеща, че ще свали Котката.

— След като си обещал — сваляй я. — след кратък размисъл нареди Арина. — Но ти имай предвид, Антоне, сега си силен, но ние сме трима и не сме по-слаби от теб. Дори не си помисляй да правиш номера.

Генадий шофираше. Явно Едгар и Арина смятаха, че те по-успешно ще ме сдържат, ако се опитам да избягам или да ги нападна. Аз седях на задната седалка, отляво седеше Едгар, отдясно — Арина.

Не се опитвах да избягам или да ги нападна — те имаха твърде много козове в запас. Наистина, свалиха котката от шията ми; кожата по врата ми беше издраскана и сърбеше.

— Венецът се охранява много по-сериозно. — отбелязах аз. — Не се ли страхуваш от побоища, Арина? Съвестта ти ще издържи ли?

— Ще минем с малко кръв. — уверено каза Арина. — Доколкото е възможно.

Аз много се съмнявах, че това е възможно, но не започнах да споря. Мълчаливо гледах предградието, през което минавахме, сякаш се надявах да видя Лермонт или неговия чернокож помощник и поне с поглед или жест да ги предупредя…

Ако се опитам да избягам, най-вероятно ще ме заловят… Трябва да чакам.

Едва се свечеряваше, започваше най-туристическото време, но днес Единбург изглеждаше съвсем различен, отколкото преди две седмици. Хората по улиците бяха някак притихнали, мрачни, небето беше покрито с дим, над града кръжаха разтревожени от нещо птици.

Какво пък, всичко в света усеща приближаването на катаклизма. Даже хората и птиците…

Телефона в джоба ми иззвъня. Едгар трепна и се напрегна. Аз погледнах въпросително Арина.