Сергей Лукяненко - Последен патрул

— Не се учуди. — каза Арина.

— Изобщо. — поклатих глава аз.

— Той знаеше. — обади се Едгар. И по интонацията му изведнъж разбрах, че той не е най-главния в троицата. Може би той е забъркал цялата каша. И именно той е снабдил „Последния Патрул“ с бойна магия. Но Едгар не е главния.

— Светлана ли се досети? — предположи Арина.

— Заедно решихме така. — казах аз. — Между другото, ти сега нали си Светла? Извинявай, но няма да рискувам да погледна аурата ти… тук едно Котенце ми дреме на рамото…

— Светла съм. — спокойно каза Арина. — И това ли не е новост за теб, че Великите могат да си сменят цвета?

— Нали Мерлин го е сменил. — казах аз. — Имам въпрос към теб, вещице… или каква си сега? Целителка?

Арина мълчеше.

— Ти даде обещание на жена ми. Клетва. Че сто години…

— Няма да причина вреда на никого, нито Различен, нито човек, освен при самозащита. — продължи Арина.

— Нима смяната на цвета те избави от клетвата?

— Но аз не съм убивала никого, Антоне. Това, че въоръжавах Едгар и Генадий, е съвсем друго нещо. Това не се забранява от клетвата.

— Съжалила те е Светлана. — казах аз. — Съжалила те е.

— Може би не напразно ме е съжалила, Антоне? — усмихна се Арина. — Ето… станах Светла. На жена ти и дъщеря ти не съм навредила, нали?

— А какво ще кажеш за ядрения заряд, който Едгар заплашва да взриви до дома ни? След колко часа? — Аз погледнах към бившия Инквизитор.

Едгар вдигна ръка. Погледна си часовника. И каза:

— Виждаш ли каква е работата, Антоне… За да си наистина заинтересован от успеха на нашето дело, трябваше да изпиташ лична потребност за това.

Той още не беше завършил — в слепоочията ми задумка тежко, а пред очите ми сякаш увисна мъгла.

— Взривът беше преди пет минути. — хладнокръвно каза Едгар. — Не съм нарушил клетвата, защото времето беше определено още вчера… И не се ядосвай, моля те. Ако Котката на Шрьодингер те убие, това няма да помогне на жена ти и дъщеря ти.

Аз изобщо не възнамерявах да използвам магия.

Мъртвите винаги имат проблем с отмъщението. Дори мъртвите Различни. Защо са ми такива проблеми?

Ударих Едгар с крак. Може би не толкова красиво като Олга, когато изби ключалката във вратата на Саушкин. Но очевидно — по-силно.

Едгар отлетя към стената, удари си главата в нея и бавно се плъзна надолу, стискайки с ръце чатала си.

А Генадий увисна върху мен. С нечовешка сила обхвана гърдите ми, а с другата ръка отметна главата ми и оголи зъби…

— Гена! — Арина каза само една дума, но зъбите на вампира моментално се прибраха. — Едгар сам си го изпроси. Антоне, успокой се. Нашият сив приятел греши.

Едгар стенеше, търкаляйки се по пода и стискайки чатала си. Добре съм го нацелил.

— Нямало е никакъв взрив. — продължи Арина. Стана, приближи се до нас. Погледна в лицето ми. — Ей, Антоне! Успокой се. Нямало е взрив!

Аз погледнах в очите й. И кимнах.

Тя казваше истината.

— Как… нямало… — изстена Едгар от ъгъла.

— Нали ти казвах, че не ми харесва тази идея. — каза Арина. — И да бях останала Тъмна — пак не би ми харесала! Нямало е взрив. Престъпниците, откраднали тактически ядрен заряд, са се разкаяли и са го върнали на властите. Сега ги разпитват, — тя въздъхна, — и, боя се, не много хуманно. Нямало е взрив и няма да има.

— Арина! — Едгар дори престана да стене. — Защо? Поне да го бяхме запазили… за гаранция…

— Вече не мога така. — усмихвайки се мило, обясни Арина. — За съжаление не мога. Още в началото ти казах — директно ще спирам масови акции по унищожаване на хора.

— Тогава защо… позволи да започнем с това… — Едгар с мъка се надигна. Погледна ме с ненавист. — Гадина! Всичко… ми потроши!

— А в следващите седемдесет и седем пъти то няма да ти трябва. — с удоволствие казах аз. — Не забеляза ли заклинанието, което ти метна Афанди?

Арина се засмя:

— Ето какво било! Старият шегаджия Афанди… Да, следващите седемдесет и пет пъти, Едгар, ще досаждаш на някой друг.

— Защо позволи? — с болка в гласа повтори Едгар.

— За да говориш убедително! Антон би усетил лъжата дори и с Котката на шията. Саушкин, моля ви, пуснете нашия гост. Той вече няма да се бие. Момчетата винаги изясняват отношенията си по най-примитивния начин…

Генадий неохотно ме пусна и седна директно на пода, свивайки крака по турски. Аз потърсих по-хубаво кресло и седнах, демонстративно не искайки разрешение. Арина също се върна в креслото си. Едгар, откривайки че само той стои прав, а освен това се държи за удареното място, също седна.