Сергей Лукяненко - Последен патрул

Това не беше хуманният Морфей, който учат в Нощния Патрул, и който дава на хората няколко секунди преди съня. Сънят на Мерлин действаше мигновено. Локализацията му беше учудващо равномерна, аз виждах границата, където свършваше действието на артефакта. Двама възрастни, вървящи напред, паднаха, потопени в сън. А изостаналото на няколко крачки дете на седем-осем години не заспа и сега с плач буташе неподвижните си родители. Нямаше кой да му помогне — онези, които не попадаха в зоната на съня, се разбягваха със завидна бързина. Тях можех да ги разбера, отстрани това изглеждаше като действието на някой извънредно отровен газ. И все пак гледката на това плачещо дете, което се опитваше да вдигне спящите си родители, беше почти толкова трагична, както и гледката на убитото момиче.

Със застинал поглед Едгар изпрати димящото такси, покрай което минахме. Това беше добър момент за бягство… ако смятах да бягам.

— Да не би да ти напомня нещо? — попитах аз.

— Случайните жертви са неизбежни. — хрипливо каза Едгар. Гласът му беше паднал. — Знаех какво ме очаква.

— Жалко, че те не знаеха. — казах аз. И погледнах Едгар през Сумрака.

Лошо, много лошо. Той беше окичен целия с амулети, беше обгърнат от десетина заклинания, на краищата на пръстите му трептяха готови да се откъснат магии. Целият сияеше от чакащата използване Сила. И точно така изглеждаха Арина и Генадий. Дори вампирът не беше пренебрегнал магическите дрънкулки.

Няма да успея със сила.

В пълна тишина, покрай обсипаните с тела тротоари и неподвижни автомобили (преброих три горящи), пристигнахме до „Подземията“. Излязохме от колата.

Зад оврага, на Принцес-стрийт, също всичко беше замряло, но отнякъде се дочуваше вой на сирени. Хората винаги преодоляват паниката. Дори ако не знаят с какво са се сблъскали.

— Тръгваме. — Едгар леко ме бутна в гърба.

Започнахме да се спускаме надолу. За миг се обърнах, гледайки каменната корона на замъка над покривите на къщите.

Е, да. Разбира се. Трябваше само да помисля и да събера всичко заедно. Мерлин е бил удивително великодушен, когато е съчинявал стихчетата си…

— Какво се мотаеш! — извика Едгар. Той беше като изтъкан от нерви — и нищо чудно. Той очакваше среща с онази, която обичаше.

Минахме покрай неподвижни тела. Имаше и хора, и Различни, Сънят на Мерлин не правеше разлика между тях. Забелязах няколко спящи Инквизитора, зад фалшивите стени просто сияеше от аури. Те чакаха, и засадата беше приготвена великолепно.

Само че никой не знаеше силата на използвания артефакт.

— Да не сте забравили за бариерата на третия слой? — попитах аз.

— Не. — отвърна Арина.

Забелязах, че по пътя ту Едгар, ту Арина оставяха на пода и стените на „Подземията“ заредени с магия предмети, напълно невинни на пръв поглед: парчета хартия, ивица дъвка, парче канап. На едно място Едгар бързо начерта на стената няколко странни символа с червен тебешир — тебешира се разпадна на прах веднага след изписване на последния знак. На друго място Арина, усмихвайки се, разсипа по пода кутия кибрит. „Последният Патрул“ явно се страхуваше от преследване.

Най-накрая влязохме в залата с гилотината, неизвестно защо избрана от „Последния Патрул“ като входна точка в Сумрака. Сигурно точно тук е съсредоточието на Силата, центъра на вихъра.

И тук, освен двама спящи мага от първо ниво, имаше един бодърстващ човек.

Млад, набит, нисък, с очила на интелигентното лице, с дънки и пъстра риза, той изглеждаше много мирно. В ъгъла на стаята забелязах спящо момиче на около десетина години с грижливо положена под главата му чанта. Те какво, да не са решили да отворят проход с кръвта на детето?

— Дъщеря ми заспа. — разсея съмненията ми човекът. — Много интересно устройство, трябва да призная… — Той извади от джоба си малка сфера от преплетени като решетка груби метални ивици. — Лостчето се премести и вече не се връща.

— Така и трябва да бъде. — каза Едгар. — Ще се върне обратно след седемдесет и няколко години. Така че това устройство е безполезно за теб, ще го оставиш тук. Дръж!

Той хвърли пачка пари към мъжа. Мъжът я хвана във въздуха, небрежно прокара пръст по ръба на банкнотите. Забелязах, че държи лявата ръка зад гърба си. Ох…

— Всичко е наред. — кимна мъжът. — Но малко ме притесняват мащабите на акцията… и тези устройства, които използвате. Струва ми се, че сделката още отначало беше поставена на неравни условия.

— Нали ти казах, че ще стане така? — каза Едгар на Арина. Отново се обърна към мъжа: — Какво искаш? Още пари?