Сергей Лукяненко - Последен патрул

Мъжът поклати глава.

— Вземи парите, дъщеря си и заминавай. — каза Арина. — Това те съветвам.

Мъжът облиза устни. После разкопча ризата си.

Излезе, че изобщо не е дебел. Торсът му беше обгърнат в някакъв корсет, точно като ортопедическите. Само че от ортопедическите корсети не стърчат жици.

— Килограм пластичен експлозив. Детонатор на принципа на „мъртвата ръка“. — каза мъжът, вдигайки лявата си ръка. — Ще взема тази сфера, всички тези странни дрънкулки, които намерих у тези момчета, — той срита един от лежащите Различни, — и всичко, което носите в джобовете си. Ясно ли е?

— Какво неясно може да има? — каза Едгар. — Още в началото знаех, че ще стане така. Правилно те избрах.

Изведнъж забелязах, че Генадий вече не е сред нас.

— И това ни избавя от доста проблеми от морално естество. — каза Едгар и се обърна.

Поясът с експлозива изведнъж се разлетя на парчета. Това не беше взрив, а сякаш замах от невидима ръка, движеща се с неестествена скорост… например — от Сумрака. Мъжът объркано разтвори лявата си длан — от нея изпадна малък изключвател с нелепа опашка от скъсани проводници. Не е лъгал…

В следващият миг мъжът закрещя и аз също предпочетох да се обърна.

— Крайно гнусен тип. — каза Едгар. — Не блъфираше, макар че момичето му е родна дъщеря. Но затова пък получихме необходимата ни кръв без убийство на невинни, което толкова огорчава Арина.

— Ти с нищо не си по-добър от него. — отговорих аз.

— Аз и не претендирам. — сви рамене Едгар. — Да тръгваме. Не ни е за пръв път да влизаме заедно в Сумрака, нали?

Той дори ме хвана за ръката. Не протестирах. Намерих сянката си на пода — и прекрачих в нея. През удара на ледения вятър, в замръзналото пространство на Сумрака…

Първи слой.

Не се бавихме — продължихме нататък. Втори слой. Пространството наоколо кипеше — или възбудено от живата кръв, или от пробитото тук някога от Мерлин мироздание.

Едгар и Арина продължаваха да са до мен. Съсредоточени, напрегнати. А след миг се появи и Генадий, облизващ окървавените си устни. На втория слой едва го познах — от толкова чудовищна злоба и безумие беше обезобразено лицето на Саушкин-старши.

Трети слой. Тук още бушуваха остатъци от вихъра на Сила, която доскоро преграждаше пътя надолу. Едгар започна да се озърта и каза:

— Някой върви след нас… знакът сработи.

— Успешно ли? — От устата на Арина излетя облаче пара.

— Не знам. Продължаваме надолу!

Четвъртия слой ни посрещна с розово небе и цветен пясък. Аз изтръгнах ръката си от хватката на Едгар и казах:

— Нали се разбрахме! Няма да се бия с голема!

— Никой не те принуждава! — Едгар се озъби. — Не се бой, ще постоиш отстрани. Напред!

Именно тук смятах да организирам спор. Да спечеля време, да избягам, а ако успея — да остана, изпращайки „Последния Патрул“ на безсмислена схватка с чудовището.

Но сякаш ме тласкаше нещо. Сякаш тази мания, от която бяха обхванати Арина, Едгар и Генадий, обземаше и мен. Аз трябва да сляза на петия слой… трябва!

Поне да приспя бдителността им…

— Добре, но не смятам да рискувам заради вас! — извиках аз и под бдителния поглед на Едгар прекрачих на петия слой.

Те се появиха почти мигновено. Да, добре се бяха заредили. Само Генадий малко изостана, явно беше влязъл с втория опит.

А тук все пак беше доста по-приятно от горните нива на Сумрака! Прохладно, но вече без изсмукващият живот леден вятър. И пак — цветовете са почти истински…

Аз се огледах в търсене на голема. И го открих на около двеста метра от нас — от тревата стърчаха две змийски глави, въртящи се като перископи на подводница. Ето че и големът ни забеляза. Главите трепнаха и се проточиха нагоре. Дочу се съскане, много напомнящо на змийското, ако не идваше от такова разстояние…

След миг змията вече пълзеше към нас, като при това успяваше да държи над тревата и двете си глави.

— Глава и опашка. — замислено каза Арина. — Не знам, не знам… Едгар, пускай Конг.

Разбрах кого имаше предвид едва когато Едгар извади от джоба си малка нефритена статуетка — дългоръка маймуна с къси остри рогца, стърчащи от главата. Инквизиторът лъхна няколко пъти върху фигурката, после внимателно й развинти главата — отвътре фигурката се оказа куха — и внимателно остави всичко на тревата. Когато фигурката започна да изпуска зелен дим, превръщаш се в чудовище, едва успяхме да се отдръпнем.

Девът, който е преследвал Алишер в Самарканд, изобщо не приличаше на Кинг-Конг. Най-малкото не беше достатъчно висок — най-много три метра. Но озъбената паст, мускулестите лапи с остри нокти, твърдата козина в тъмнозелен цвят и горящите с тъпа злоба оранжеви очи впечатляваха повече, отколкото сантименталния гигант от филмите.