Андреа Кейн - Последният херцог

— Точно както предполагах — промърмори той и докосна лекичко с кокалчетата на ръката си щастливото й лице. — Инстинктите ви са много добри, миледи.

Тя се вгледа в пръстите му, които галеха лицето й.

— Сигурна съм, че просто имах късмет.

— Възможно е. Но голям късмет. — Прокара палец по меката й долна устна. — Поздравления.

Младата жена въздъхна лекичко.

— Съжалявам, че загубихте.

— О, но аз не загубих.

— Моля?

— Ентусиазмът ви беше заразителен, също както и логиката. Аз също заложих на Гранд Профит.

— Заложихте вашите… — Дафни поклати смаяно глава. — Само заради това, което казах?

— Добрият комарджия вярва на инстинкта си. Не го забравяйте никога — намигна той. — А сега, аз ли ще избера следващия победител или вие?

Дафни изви устни.

— Мисля, че не трябва да предизвиквам съдбата, мистър Торнтън. Мисля да оставя следващите залагания за днес във ваши ръце. Подозирам, че сте много по-вещ от мен в тази област.

— Както желаете — съгласи се младият мъж.

Следващите надбягвания бяха наистина вълнуващи, а сумата, която Пиърс спечели — значителна. Видът на Дафни обаче, подобен на току-що разтворил се цвят, го изпълни с много по-голяма радост от всичките му печалби.

Това и още едно нещо.

Триумфът при вида на гърчещия се Трагмор. С всяка следваща загуба той затъваше все повече в дългове.

Всъщност маркизът почти не издаваше вълнението си. Но Пиърс, който бе преживял тези трийсет години от живота си благодарение единствено на своя ум, знаеше какво точно да търси. Забелязваше всяка капчица пот на челото му, всяко нервно потрепване на безупречните му ръце, всеки неспокоен поглед през рамо, в очакване брадвата да падне върху врата му и Пиърс да го изложи пред целия свят.

„Не, копеле — мислеше си мрачно младият мъж. — Това би било прекалено лесно и безболезнено. Поти се. Умирай вътрешно. Питай се дали ще оцелееш. Точно както правех аз.“

Дафни се размърда до него. Пиърс се обърна навреме, за да я види как наднича към тълпата, като че търси някого.

— Загубила ли сте нещо? — наведе се към нея той.

Дафни се стресна и се изви в стола си.

— Не.

— Не ям невинни жени.

Невероятните очи се разшириха учудено.

— Моля?

— Не е нужно да се плашите толкова. Аз съм безопасен.

Поредната нерешителна усмивка изви устните й.

— Така ли? Не съм на същото мнение, мистър Торнтън. Всъщност, не знам защо, но „безопасен“ ми се струва възможно най-неподходящата за вас дума.

Пиърс посрещна твърдението й със сух смях.

— В такъв случай — безинтересен? Като се има предвид факта, че откакто се познаваме, по-голямата част от времето наблюдавах гърба ви.

Тя се изчерви.

— Извинявайте.

— А вие непрекъснато се извинявахте.

— Аз…

— Недейте. — Той покри дланта й със своята.

Дафни започна да навива около пръста си едно от висящите кичурчета коса, като поглеждаше нервно към стола на баща си.

— Днес е необикновено топло — рече неопределено тя.

— Не знам — отвърна тихо младият мъж, без да се опитва да премести ръка. — Нима?

Дафни издърпа дланта си изпод неговата и повдигна косата си, за да охлади врата си.

— Може да се дължи и на вълнението от надбягванията.

— Възможно е. — Той не й напомни, че нито един от двамата не бе гледал бягането на конете през последните петнайсетина минути. Нещо повече. Макар да чувстваше нейното объркване и неудобство, той бе заинтригуван преди всичко от собствените си многобройни емоции. Съчувствие към страха, който очевидно тежеше като окови на младата жена. Омраза към човека, който го пораждаше. И още нещо, някаква странна смесица от омайване и привличане.

Погледът му проследи движенията на косата й и се спря на шията й, абсолютно гола, с изключение на малко перлено колие.

— Красиво е — прошепна той.

— Какво? — Дафни пусна плитките си, сякаш бяха поводи.

— Огърлицата ви. Перлите са прекрасни.

— О, помислих си… Извиня… — Тя срещна погледа на Пиърс и неочаквано избухна в смях.

— Смехът ви е още по-прекрасен.

— А родителите ми седят на три метра от нас.

— Сигурен съм, че вече знаят какво съкровище притежават.

Смехът на младата жена секна. Пиърс бе завладян от безумното желание да го примами обратно, да я види да я сияе така, както след победата на избрания от нея кон. Уязвимостта на усмивката и правдивостта на смеха й бяха нежни и скорошни като на дете, а обречеността и тъгата в очите й бяха отдавнашни, примесени само с искрици гордост. Комбинацията беше наистина трогателна и Пиърс, който знаеше доста повече неща, отколкото предполагаше новата му позната, откри, че е непривично развълнуван от дъщерята на маркиза. Не си спомняше друг път да бе изпитвал подобна симпатия към жена, в чиито жили тече синя кръв. В този случай обаче… Погледът на младия мъж се плъзна бавно по деликатните черти на Дафни, към пленителните извивки на тялото й, прикрити от семплата й дневна рокля. Един Господ знаеше какво трябваше да изтърпи с баща като Трагмор.