Андреа Кейн: Последният херцог

Лестър, Англия

1828

— Моля те, татко, не ме карай да влизам там.

Детето се дръпна назад, като се опитваше да се отскубне от желязната десница на баща си. Ужасено бе вторачило поглед в мрачното тухлено здание. Ръждясалата табелка с надпис „Дом на вечната надежда“ висеше на фасадата му като някое отвратително чудовище.

— Точно това непростимо поведение е причината да ме придружаваш днес тук. — Харуик Уиндам, маркиз Трагмор погледна смръщен осемгодишната си дъщеря, убеден, че в края на посещението им в разнебитения приют за бедни, всяка следа от безсмислена нежност ще бъде завинаги заличена от деликатното личице, вдигнато умоляващо към него. — Хайде — нареди той. — Време е сама да видиш как се прахосват средствата на нашата страна и къде отиват парите от данъците, които плащаме. Тогава може би ще запазиш съчувствието си за онези, които го заслужават повече.

И той я задърпа напред, без да обръща внимание на изплашените й протести, докато стигнаха до тежката дървена врата. Спря пред нея и почука.

— К’во искате? О, туй сте вий, сър. — От изцапания със сажди мъж, който ги посрещна, се носеше неприятна миризма. Хлътналите му очи се завъртяха в орбитите си, когато позна посетителя. — Мистър Барингс не ва учакваше, милорд. Ше им кажа, че сти тук.

— Не е нужно. Не беше предвидено двамата с херцог Маркам да се срещаме с мистър Барингс преди четвъртък. Днес дойдох само, за да покажа приюта на дъщеря си.

Мъжът зяпна.

— Но, сър.

— Това е. Сега можеш да се върнеш към задълженията си.

— Да, сър.

Трагмор се завъртя на пети, за да погледне дъщеря си.

— Дафни, реших да бъда мил и да ти спестя ужасите на стаите на мъртвите и болните с надеждата, че покварата, която ще видиш тук, ще бъде достатъчна, за да коригираш начина си на мислене. Но, ако се наложи, ще посетиш всяко ъгълче на този приют, за да закалиш глупавото си сърце.

Малките юмручета на Дафни се притиснаха към роклята й. Обхваната от невъобразим ужас, тя погледна шокирано към белещата се мазилка на стените, които я заобикаляха от всички страни и прогнилия под в краката й.

— Моля ти се, татко, аз…

— Видя ли човека, който ни посрещна?

— Да, татко.

— И какво ти е впечатлението за него?

— Има нужда от баня, татко. И от нови дрехи.

— Това ли е всичко?

— Чудех се дали бихме могли да му осигурим тези неща.

— Вече сме му дали предостатъчно — изръмжа Трагмор. — Крайно време е да разбереш това. — След това огледа вестибюла и посочи с пръст. — Виж ей там.

Дафни вдигна поглед. В най-далечния ъгъл бяха коленичили две зле облечени жени, търкаха пода с парцал и изливаха тихо една пред друга мъката си.

— Мръсни повлекани — измърмори маркизът. — Гнусни паразити, които носят само болести и неморално поведение. Осигурили сме им къде да живеят и какво да ядат, а виж ги на какво приличат, Дафни. Гледай внимателно. Единственото им занимание е да изразходват това, което сме им осигурили и след това да искат още. И какъв е смисълът на всичко това, питам аз?

Момиченцето наблюдаваше безмълвно двете жени.

— Те не са добре, татко — проговори най-сетне то с тревожно изражение на младото си лице. — Може би са болни. Виждаш ли по-дребната? Тя едва диша. Защо търка пода? Трябва да бъде в леглото.

Трагмор стисна така здраво челюсти, че помисли, че ще изпукат всеки момент.

— Тя сама си е виновна за своите болести, а сега ги разнася и по другите.

— Познаваш ли я, татко? — Дафни навиваше кичур светлокестеняви коси около пръста си, като умишлено говореше с безстрастен, лишен от емоции глас. Баща й презираше показа на чувства. А как можеше да си позволи подобно нещо точно сега, когато усещаше тежката му длан.

— Разбира се, че не! — изсъска Трагмор. — Къде бих могъл да се запозная с подобна личност?

— Тогава откъде знаеш, че сама си е виновна за болестите?

Той зяпна изумен, неспособен да отвърне.

— Във всеки случай — продължи да говори Дафни, — тя се нуждае от лекарства. И от почивка. Едва тогава ще се оправи. А ако се изкъпе и позакърпи роклята си, тя ще изглежда прекрасно.

Дъхът на маркиза секна, и в следващия момент, когато мръсният въздух проникна в дробовете му, той се закашля. Забележката на Дафни и непоносимото й състрадание му напомниха неприятно за миналото. По вените му се разля гняв.

— Някога майка ти говореше също като теб — процеди през стиснатите си зъби той. — Ако й бях позволил, щеше да пропилее цялото ми богатство, за да помага на подобна паплач. — Насочи пламтящите си очи към дъщеря си. — Промених възгледите й в по-добра насока. Ясен ли съм, Дафни?