Андреа Кейн - Последният херцог

— Торнтън, Елизабет не знае нищо за…

Пиърс извади джобния си часовник и заяви:

— Имаме време точно колкото да ни запознаеш. — И като затвори капачето му, той се запъти през претъпкания павилион към ложата, където ги очакваха съпругата и дъщерята на Трагмор.

Тъй като нямаше какво друго да стори, маркизът преглътна гнева си и го последва.

— Лейди Трагмор? — осведоми се Пиърс, като наведе глава.

— Да. Познаваме ли се, сър? — Жената, която оглеждаше тържествено новодошлия, като с пръстите си непрекъснато стискаше и пускаше периферията на шапката си, очевидно някога е била изключително красива. Това личеше по все още гладката й кожа, по фините очертания на лицето й. Хубостта й обаче бе увехнала, а очите й, загубили блясъка си, бяха оградени от бръчици, пълни със страдание и тъга.

И двете неща бяха причинени от грубостта на онова безсърдечно копеле.

Пиърс усети как цялото му същество се разбунтува.

— Елизабет, това е Пиърс Торнтън — започна неохотно запознанството маркизът. — Мистър Торнтън е, — покашля се неловко той, — мой съдружник в бизнеса. Торнтън, мога ли да ти представя съпругата си, лейди Трагмор.

— Много ми е приятно, госпожо — поклони се Пиърс.

— И дъщеря си, лейди Дафни. — Трагмор подаде ръка, за да измъкне младата дама иззад прикритието на шапката на майка й.

Инспекцията му беше ограничена до вида на гъстите златисто-кестеняви коси, спускащи се грациозно по гърба й.

Извила встрани глава, Дафни като че търсеше с поглед някого в тълпата и изобщо не си даваше сметка, че баща й я представя на някого.

— Дафни! — изсъска Трагмор и впи пръсти в ръката й.

Тя трепна като изплашено зайче и пребледня.

— Извинявай, татко. Каза ли ми нещо?

— Запознавах те с този господин — посочи към Пиърс той. — Предлагам този път вече да ме слушаш. И то внимателно. — Гневът се усети в гласа му и запали огънчета в очите му. — Пиърс Торнтън, моята замислена дъщеря, Дафни.

— Мистър Торнтън, моите извинения. — Младата жена се обърна към Пиърс и сведе глава. Вената, която прозираше на шията й, запулсира по-учестено в резултат на бащиното й мъмрене.

— Защо ли изобщо се учудвам — сгълча я маркизът. — Торнтън, извини държането на дъщеря ми. Понякога е непростимо…

— Не са нужни никакви извинения. — Пиърс вдигна облечената в ръкавица ръка на Дафни към устните си, без да разкрие нищо от гнева, свил се в него като смъртоносно навита пружина. — Всъщност, струва ми се, че мога да отгатна какъв проблем е заел мислите на лейди Дафни.

В същия момент усети как пръстите на младата жена се стегнаха в дланта му, а погледът й несъзнателно, макар и крадешком, се насочи към баща й, опитвайки се да разбере доколко бе ядосан.

— Никакъв проблем няма, сър. Просто си гледах. По-точно, чудех се…

— Кой кон да изберете за първото надбягване — довърши вместо нея Пиърс. — А това не е лесна работа, нали, миледи?

Този път младото момиче повдигна глава, а веждите й се извиха изненадано.

— Ами, да, така е.

Едва сега той успя да види цялото й лице и това бе за него смайващо откритие.

Дребна и с тънка кост като майка си, но трептяща от живот за разлика от нея, лейди Дафни беше прекрасна, но не приличаше на блестящите красавици, с които бяха пълни балните лондонски зали. Нейната хубост беше класическа, сякаш излязла от рядка, безценна картина. Косите й, подобни на тъмен мед, се спускаха по раменете й като светлокестеняв ореол, с изключение на няколкото немирни кичурчета, които се бяха освободили и висяха покрай бузите и врата й. А очите й. Това бе възможно най-смайващото съпоставяне на цветове, истински калейдоскоп от нежни зелени и дискретни сиви нюанси, осеяни с блестящи кафеникаво-оранжеви точици — деликатност, обвита от сила.

— Кандидатите са изключителни. — Пиърс задържа ръката на Дафни една идея по-дълго от обичайното, преди да я пусне. — Може би, ако обменим мнение, ще съумеем да улучим печелившия.

Едва забележима, несигурна усмивка.

— Много сте мил, мистър Торнтън.

— Да, действително. — В гласа на маркизата прозвуча явно облекчение. — Виж, Харуик, конете се нареждат. — И тя подкани съпруга си да седне. — Ела.

Очевидно убеден, че не са нанесени непоправими щети, Трагмор кимна леко.

— Много добре.

— Мистър Торнтън? — обърна се към младия мъж Елизабет. — Заповядайте, настанете се при нас. Стига, разбира се, да нямате някаква друга уговорка.

Забелязал незабавно изписалото се по лицето на маркиза недоволство, Пиърс взе светкавично решението си.