Андреа Кейн: Последният херцог

— Торнтън.

— Лорд Торнтън — поклони се учтиво графът.

Непознатият не отвърна на поклона му.

— Не „лорд Торнтън“ — поправи го рязко той. — Торнтън. Пиърс Торнтън.

Каспингуърт премигна.

— Грешката е моя, Торнтън. — Приглади мустака си и огледа високата, силна фигура на своя събеседник и скъпото му облекло. — Искам да ви благодаря за услугата.

— Не е нужно. По-добре вместо това се извинете на момчето.

— Да се извиня? — зяпна графът. — На този гамен? — И той погледна презрително към посивялото лице на юношата, който отстъпи крачка назад. — Уверявам ви, ако днес не е белязал мен като своя жертва, значи го е направил за някой друг. Той е един обикновен джебчия. Трябва да го хвърлят в затвора, където му е мястото. Приятен ден, Торнтън.

Пиърс го изгледа как се отдалечава, а едно мускулче на челюстта му потрепваше. В същия миг ръката му сграбчи рамото на момчето, което бе решило да си тръгне.

— Чакай.

— Какво искате? — попита пребледнял юношата.

Торнтън повдигна едното ъгълче на устата си, без да сваля поглед от него.

— Изглеждаш смутен.

Момчето сведе поглед и срита няколко парченца кал по земята с върха на обувката си.

— Окото ти е добро, но пипането ти е тромаво — започна да го поучава тихо Пиърс. — Освен това допусна непростима и често пъти — фатална грешка. Не си осигури път за бягство.

— К’во? — Брадичката на юношата увисна.

— Избра добре целта си и се разположи чудесно. Но после съсипа всичко с несръчното си изпълнение и липсата на план за бягство.

— Аз… вий… — Джебчията преглътна. — Видял сте мъ кат’ взех портфейла.

— Разбира се.

— А вий как го взехте?

Усмивката на Пиърс се разшири.

— Пипам леко, а изпълнението ми е перфектно.

— Значи ми го отмъкнахте?

— При дадените обстоятелства това ми се стори най-разумното. — Младият мъж извади няколко шилинга от джоба си. — Ето, вземи това. Купи си нещо за ядене. После се прибирай вкъщи и упражнявай онова, което ти казах. Леко пипане и добре обмислен план. Този съвет ще ти свърши добра работа.

Момчето премести поглед от монетите към Пиърс и после пак към тях. След което хукна да бяга с ужасено изражение.

Очевидно доволен от резултатите от това, което бе направил, Торнтън продължи да се движи нататък. Докато си пробиваше път през тълпите от ентусиазирани зяпачи, оглеждаше околностите. Минаваше край мъже, пиещи бира и край циганки-ясновидки, край палатки, където се залагаше на висок глас, край павилиона, където модната тълпа се подготвяше за първите надбягвания.

Щом тръгна покрай трибуните, забеляза целта си и се насочи незабавно към нея.

— Трагмор. Каква изненада.

Маркизът се обърна и лицето му пребледня, когато забеляза Пиърс.

— Торнтън. Какво, по дяволите, правиш тук?

— А защо да не съм тук? Залаганията на шампионата са много вълнуващи. Освен това чувствам, че днес имам късмет. А ти как си, Трагмор? Чувстваш ли се така щастлив?

По врата на Трагмор се появи червенина и започна да се разпространява по лицето му.

— Не си играй с мен. След като си дошъл, трябва да има някаква причина за това.

— Защо мислиш, че съм дошъл специално? Срещата ни може да е просто случайност.

Трагмор избърса капките пот по челото си.

— Когато става дума за теб, случайности не съществуват. — Наклони сребристо-бялата си глава и гласът му премина в шепот. — Ти откупи онази дяволска полица, нали?

— За каква полица говориш?

— Единствената от моите, с които още не се беше сдобил, дявол да те вземе. Онази, дето беше у „Лидинг джуълърс“.

— Дължеше на мистър Лидинг доста пари. Да не говорим пък, че вече бе закъснял с цели три месеца с плащането си. Лидинг се готвеше да поиска изплащане на цялата сума. — Устните на Пиърс се извиха в иронична усмивка. — Може би трябва да гледаш като на спасение на факта, че откупих полицата ти.

— Аз бих го нарекъл с друго име — сви юмруци Трагмор. — Защо дойде днес, Торнтън? За да злорадстваш ли? За да ми припомняш непрекъснато, че ме притежаваш и телом, и духом?

— Харуик? Конете се наредиха вече — достигна до ушите им нерешителен женски глас. — Спомена, че не искаш да пропуснеш началото на надбягванията, затова си помислих, че може би…

— Един момент, Елизабет — изстреля през рамо Трагмор. След това, присвил устни, се обърна отново към Пиърс. — Днес ме придружават жена ми и дъщеря ми. Така че, би ли ме извинил?

— Превъзходно! С радост ще се запозная с твоето семейство — заоглежда се младият мъж, без да обръща внимание на вбесеното изражение на събеседника си. — Онази дама там ли е маркизата? Прекрасната жена с шапка с цветя, която маха към нас?