Андреа Кейн - Последният херцог

— Нима мислиш, че не знам това? — отвърна със спокойна решителност Дафни. — Ако баща ми научи какво правим… правя… ще отрека, че мама е знаела за моите занимания. Отговорността и последствията ще паднат върху мен.

— Един Господ знае какво би могъл да направи Харуик.

— Единственото, което може да стори, е да ме набие. Над духа ми обаче няма власт. Отдавна загуби тази власт.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да предотвратя…

— Не. Нищо няма да правите. — Младата жена се завъртя на токовете си и се обърна с лице към своя приятел. — Той ми е баща. По закон никой няма право да се намесва, когато той ме наказва. Моля те, не излагай на риск себе си и мястото си в енорията. Селото се нуждае от теб. — Ръката на Дафни остана за миг върху челюстта на Чеймбърс. После се наведе, за да върне обратно нещата в кошницата. — Слънцето изгря. Класната стая ни очаква.

Викарият кимна, като въздъхна дълбоко.

— Добре. Да вървим, мое упорито Кокиче. Поне ще можеш да видиш радостните личица на децата, които храним благодарение на твоето великодушие. Моля се само да не се наложи да изтърпиш прекалено неприятни последици заради благородните си постъпки. Ти си играеш със съдбата, това е истински хазарт.

На устните на младата жена се появи загадъчна усмивка.

— И какво, ако смея да попитам, ти е толкова смешно?

Дафни потри една в друга дланите си — жест, който викарият отдавна бе научил и означаваше, че младата му приятелка имаше нещо важно на ум.

— Е? — настоя той. — Изказвам на глас тревогата си, че непрекъснато рискуваш да бъдеш разкрита от баща си, а на теб това ти се струва смешно, така ли?

— Не, разбира се, че не. Тревогата ти е породена от любов и аз съм ти дълбоко благодарна за нея. Причината е в думата „хазарт“, която употреби. Тя ми напомни за нещо. По-точно — за някого — поправи се тихо тя.

Чеймбърс премигна от изненада.

— Да не би този някой да е някой джентълмен, например?

Дафни присви устни.

— Мисля, че не. Комарджия, мошеник и пълен с чар. Но определено не е джентълмен. — Припомнила си как Пиърс й бе помогнал да си възвърне достойнството, след критиката на баща й, тя добави: — Освен в случаите, когато реши да бъде такъв.

— Ясно. И къде се запозна с този сложен непознат?

— На конните състезания. Дойде да говори нещо с баща ми.

— В такъв случай трябва да е негов приятел? — не можа да прикрие тревогата в гласа си викарият. Беше се надявал, че някой ден младото момиче ще срещне мъж, достоен за нея, а не мръсник от рода на баща й.

— Не, не бих казала, че са приятели — прехапа замислено устни Дафни. — Според думите на баща ми, двамата са бизнес-съдружници.

— Като че ли се съмняваш в това.

— Глупаво е, знам — повдигна рамене тя. — Нямам причина да се съмнявам в думите на баща си. Само че двамата с мистър Торнтън изглеждат толкова различни… по възраст, по произход, по държание.

— С други думи, този мистър Торнтън е млад, скромен, естествен и без позиции в обществото.

Младата жена се усмихна на това доказателство за проницателността на викария.

— Изглежда около трийсетгодишен. Определено е без титла. Струва ми се, че и никога не е бил глезен. И макар очевидно пари да не му липсват, нещо в него ме кара да мисля, че не е наследил богатството си, а го е спечелил сам, вероятно благодарение на ума си.

— Права си. Не ми прилича на човек, когото баща ти би избрал за съдружник. Но все пак липсата на знатен произход би могла да избледнее, ако вместо нея има остра проницателност в бизнеса.

— Възможно е. — Дафни се поколеба, сбърчила чело. — Има още нещо… нещо странно. Баща ми изглежда толкова плах, когато е край Пиърс Торнтън, необичайно любезен и сговорчив. Имам особеното чувство, че мистър Торнтън го държи натясно по някакъв начин. Нямам доказателства за това — просто инстинкт. — Последва нова лека усмивка. — Но, ако слушам мистър Торнтън, би трябвало да вярвам на инстинктите си.

— А, добър човек. — Облекчението на викария бе очевидно. — Той ти е дал духовен съвет.

— Не, всъщност той ми даде комарджийски съвет. За първите надбягвания заложихме по моите предвиждания.

— О-о! — Алфред Чеймбърс свали очилата си и започна буйно да ги бърше с носната си кърпа. — По всичко личи, че вълнението от предстоящото посещение в училището не е било единственото, отвличало вниманието ти от вчерашните конни надбягвания.

— И какво ще рече това?

— Че мистър Торнтън като че ли ти е направил силно впечатление.