Стивън Кинг - Маймуната

Сега вятърът духаше откъм гърба му, сякаш се опитваше да го забави и дори да го върне обратно в средата на езерото. Обхвана го ужас, но в ужаса усещаше някакво лудо въодушевление. Този път маймуната бе изчезнала завинаги. По някакъв начин бе сигурен в това. Каквото и да се случеше с него, маймуната нямаше да се върне и да хвърли сянка върху живота на Денис или на Пити. Маймуната си беше отишла, може би си почиваше върху покрива на Студебейкъра на Еймъс Калигън на дъното на езерото Кристъл Лейк. Беше изчезнала завинаги.

Той гребеше, навеждаше се напред и се накланяше назад. Чу се пак изпукването и огъването на дъски и този път ръждивата консервна кутия, която се търкаляше на дъното на лодката заплава във вдигналата се десетина сантиметра вода. Облак ситни пръски покри лицето на Хол. Чу се още по-силно изпукване и пейката на носа се разцепи на две и заплава до ламаринената кутия за стръв. Една дъска се откъсна от лявата страна на лодката, после още една, последната бе на нивото на ватерлинията, от дясно. Хол гребеше. Въздухът, който той вдишваше и издишваше със стържещ звук, бе горещ и сух, гърлото му се поду от медния вкус на изтощението. Потната му коса се вееше на вятъра.

Сега една цепнатина се разтвори точно на дъното на лодката, мина между краката му и стигна до носа. Нахлу още вода, стигна до глезените му, после до средата на прасеца. Той гребеше, но лодката едва, едва се придвижваше към брега. Не смееше да погледне назад и да види колко още му остава.

Още една дъска се откъсна и заплава. Цепнатината през центъра на лодката започна да се разклонява като дърво. Водата заливаше всичко.

Хол се опита да спринтира с греблата, едва поемаше големи глътки въздух. Загреба веднъж… втори път… и на третия път шарнирните и на двете гребла се откачиха. Той изпусна едното гребло, вкопчи се в другото. Изправи се и започна да удря по водата с него. Лодката се залюля, едва не се преобърна и с глухо изтупкване го изтърси обратно на мястото му.

След няколко мига се откъснаха още дъски, седалката рухна и той се намери легнал във водата, която заливаше дъното на лодката, учуден колко беше студена. Опита се да се изправи на колена, като мислеше отчаяно: Пити не трябва да види, не трябва да види как баща му се дави пред неговите очи, ще плуваш, кучешката ако трябва, но да направиш, непременно да направиш нещо…

Последва още един цепещ звук, почти трясък, и той се намери във водата, плуваше към брега така, както никога не бе плувал в живота си… а брегът беше удивително близо. Само след минута се изправи до кръста във водата, на по-малко от пет метра от брега.

Пити зашляпа към него, с разтворени ръце, викаше и плачеше и се смееше. Хол тръгна към него, газеше и залиташе. Пити, до гърди във водата също газеше и залиташе.

Хванаха се.

Хол, въпреки че дишаше тежко и шумно, вдигна момчето на ръце и го изнесе на плажа, където и двамата се проснаха, едва поемайки си дъх.

— Татко? Няма ли я вече? Тази гадна маймуна?

— Да. Мисля, че я няма. Този път завинаги.

— Лодката се разпадна. Тя просто… се разпадна под теб.

Хол погледна към дъските, които се носеха свободно по вълните на десет-дванадесет метра от тях. Те по нищо не напомняха за здравата лодка, която той бе изтеглил от навеса.

— Сега всичко е наред — каза Хол и се облегна на лакти. Затвори очи и обърна лице към слънцето.

— Видя ли облака? — прошепна Пити.

— Да. Но не го виждам сега… а, ти?

Погледнаха небето. Тук и там бяха разпръснати леки бели облачета, но големият черен облак го нямаше. Беше изчезнал, така както той каза.

Хол изтегли Пити и го изправи на крака

— В къщата трябва да има кърпи. Хайде. — Но той се спря и погледна сина си. — Беше лудост да тичаш към мен така.

Пити го погледна сериозно.

— Ти беше много смел, татко.

— Така ли? — През съзнанието му не бе минавала мисъл за смелост. Само страхът. Страхът му бе твърде голям, за да види нещо друго. Ако наистина е имало нещо друго. — Хайде, Пити.

— Какво ще кажем на мама?

Хол се усмихна.

— Де да знам, бе, човек. Ще измислим нещо.

Той се спря още един миг, загледан в дъските, които се носеха по водата. Езерото пак бе спокойно, по повърхността му просветваха леки вълнички. Изведнъж Хол си помисли за някакви летовници, които въобще не познаваше — един мъж и може би неговият син. Те ловяха риба, бяха излезли за големите риби. Хванах нещо, татко! крещи момчето. Навий нагоре и ще видим, казва бащата и от дълбините се издига с провиснали по чинелите водорасли, с ужасяваща, примамлива усмивка… маймуната.