Стивън Кинг - Маймуната

От време на време Хол поглеждаше към брега, но не си позволяваше да се взира внимателно в него. Бяха минали петнадесет години и ако започнеше внимателно да изучава бреговата линия, щеше да види по-скоро промените, отколкото приликите и можеше да се обърка. Слънцето напичаше врата му и той започна да се поти. Погледна към чантата и за миг изгуби ритъма на загребване и изтласкване. Имаше чувството, че чантата започна да се издува от едната страна. Загреба още по-бързо.

Задуха вятър, от който потта му изсъхна и му стана по-хладно. Лодката се надигаше и когато носът се спущаше надолу, от двете страни се разплискваше вода. Май вятърът се беше засилил през последните няколко минути? Пити викаше ли му нещо? Да. Хол не можеше да разбере какво точно му вика, защото вятърът отнасяше думите му. Нямаше значение. Да се отърве от маймуната за още двадесет години — или може би (моля те, господи), завинаги.

Завинаги — това имаше значение. Лодката се тласна назад и пропадна надолу. Той погледна наляво и видя бели зайчета по вълните. Пак погледна към брега и видя Хънтърс Пойнт и някаква съборетина, която трябва някога да е била навеса за лодката на Бърдън, някога в детството им. Значи почти е стигнал. Почти на мястото, където прочутият Студебейкър на Еймъс Калигън бе направил плонж през леда един декември преди много време. Почти над най-дълбокото място на езерото.

Пити крещеше нещо, крещеше и сочеше. Хол все така нищо не чуваше. Лодката се клатеше и накланяше и вдигаше облаци ситни пръски с олющения си нос. В един от тях засия мъничка дъга, но бързо се разкъса. Слънце и сянка се гонеха над езерото като през щори и вълните вече не бяха леки, белите зайчета бяха станали по-големи. Потта му беше изсъхнала до такава степен, че кожата му настръхна, а от пръските гърбът на якето му беше прогизнал. Той продължи да гребе непреклонно, гледаше ту към брега, ту към чантата. Лодката пак се надигна, този път толкова високо, че за миг едно от греблата загреба въздух, вместо вода.

Пити сочеше към небето, сега писъкът му бе само един слаб, далечен звук.

Хол погледна през рамо.

Езерото бе завряло от надигащите се вълни. Една сянка се плъзна по водата към лодката и нещо във формата й бе познато, така ужасно познато, че Хол вдигна глава и тогава усети как в свитото му гърло се надига вик.

Слънцето беше зад един облак и бе очертало непостоянната му форма с два раздалечени полумесеца, обточени в златно. В единия край на облака се бяха разкъсали две дупки и през тях се процеждаха два лъча слънце.

Точно когато облакът минаваше над лодката, чинелите на маймуната, не особено приглушени от чантата, започнаха да се удрят. Данг-данг-данг-данг, сега си ти, Хол, най-накрая си ти, ти си над най-дълбокото място в езерото сега и е твой ред, твой ред, твой ред…

Всички елементи от бреговата линия си дойдоха по местата. Някъде тук долу лежеше гниещият скелет на Студебейкъра на Еймъс Калигън, тук бяха едрите риби, това беше мястото.

С едно бързо движение Хол закопча греблата, наведе се напред, без да обръща внимание на лудо клатещата се лодка и грабна чантата. Чинелите биеха своята дива, езическа музика. Чантата се надуваше като мях от някакво страшно дишане.

— Точно тука, мама ти стара!. — изкрещя Хол. — ТОЧНО ТУК.

Той хвърли чантата във водата.

Тя потъна бързо. За миг я видя как пътува надолу, как страните й се издуват и през този безкраен миг той продължаваше да чува биенето на чинелите. И за миг черните води сякаш станаха прозрачни и той успя да види ужасяващите дълбини с едрата риба. Там беше Студебейкърът на Еймъс Калигън, и майката на Хол седеше зад слузестия волан, ухилен скелет с водорасло, надничащо през едната й празна очна ябълка. Чичо Уил и леля Айда се поклащаха до нея и сивата коса на леля Айда се носеше нагоре, и всичко това се виждаше, докато чантата падаше и се обръщаше отново и отново, а след нея оставаше следа от сребърни мехурчета: данг-данг-данг-данг…

Хол отново удари греблата във водата и одра кокалчетата си до кръв (и о, боже, отзад Студебейкъра на Еймъс Калигън бе пълен с мъртви деца! Чарли Силвърман… Джони МакКейб…) и започна да прави завой.

Изведнъж в краката му се чу пукот като от пистолетен изстрел и между две дъски започна да избликва бистра вода. Лодката беше стара. Несъмнено дървото се бе свило, един малък теч. Но го нямаше, когато той тръгваше. Можеше да се закълне. Сега в полезрението му езерото и брегът бяха разменили местата си. Сега Пити се падаше откъм гърба му. Над главата му ужасният маймунски облак започваше да се разнася. Хол започна да гребе. Бяха му нужни двадесет секунди, за да разбере, че гребе за живота си. Той бе посредствен плувец, а дори за един голям плувец внезапно развилнялата се вода щеше да представлява сериозно препятствие. Още две дъски изведнъж се разделиха със същия пистолетен звук. В лодката нахлу още вода и покри обувките му. Чуваха се тихи метални звуци и той разбра, че се трошат пирони. Една от закопчалките на греблата се откъсна и излетя във водата — дали нямаше да я последва самият шарнир?