Стивън Кинг - Маймуната

В очите на Пити светна пламъче, което показа, че той е схванал всичко.

— Добре, татко.

Хол погледна часовника си. Беше почти 12:15.

— Побързай, хайде да тръгваме, преди да се е върнала майка ти.

— Къде ще ходим?

— У чичо Уил и леля Айда, у дома.

Хол отиде в банята, погледна зад тоалетната и взе четката за тоалетната чиния, която бе облегната там. Той се върна с нея до прозореца и застана с четката в ръка, сякаш тя бе умалена магическа пръчка. Той погледна навън към Пити, който пресичаше паркинга в своята дебела външна риза с чантата си от авиокомпанията, с която бяха пътували. На нея с ярки бели букви на синьо-червен фон бе изписано името но компанията — „ДЕЛТА“. Една муха зажужа в горния край на прозореца, бавна и тромава в края на сезона. Хол разбираше как се чувства тя.

Той продължи да наблюдава, докато Пити намери два-три едри камъка и тръгна обратно през паркинга. Една кола зави много бързо край мотела, кола, която се движеше твърде бързо, прекалено бързо и без да мисли, с рефлекса на добър играч той замахна като при карате-удар… и спря.

Чинелите срещнаха попадналата между тях ръка, а той усети нещо във въздуха. Нещо като ярост.

Спирачките на колата изскърцаха. Пити се дръпна назад. Шофьорът ядосано му махна, сякаш това, което за малко щеше да се случи, бе по вина на Пити, а Пити изтича през паркинга с вееща се яка и се шмугна през задния вход на мотела.

По гърдите на Хол се стичаше пот. Той я усещаше по челото си като мазен дъждец. Чинелите студено притискаха ръката му и тя започна да изтръпва.

Давай, помисли той мрачно. Давай, аз мога да чакам цял ден. Ще чакам, докато адът се вледени, ако потрябва.

Чинелите се раздалечиха и се спряха неподвижни. Хол чу някакво глухо прищракване във вътрешността на маймуната. Той дръпна четката и я погледна. Някои от белите косми бяха потъмнели, сякаш бяха опърлени.

Мухата се блъскаше и жужеше, опитвайки се да излезе на топлото октомврийско слънце, което изглеждаше толкова близко.

Пит връхлетя в стаята, дишаше учестено, бузите му бяха розови.

— Донесох три хубави, татко, аз… — той замлъкна. — Добре ли си, татко?

— Добре съм — каза Хол. — Донеси чантата.

Хол придърпа с крак масичката, която стоеше до дивана така, че тя се приближи до перваза на прозореца и сложи чантата върху нея. Вътре лъщяха камъните, които Пити бе събрал. Той закачи маймуната с четката за тоалетната чиния. Тя се заклати за миг и после падна в чантата. Чу се едно леко динг!, когато един от чинелите се чукна в камък.

— Татко? Тате? — Пити беше изплашен. Хол се обърна и го погледна. Нещо бе по-различно. Нещо се бе променило. Какво беше то?

Тогава той проследи погледа на Пити и разбра. Жуженето на мухата бе спряло. Тя лежеше мъртва на перваза.

— Маймуната ли го направи? — прошепна Пити.

— Хайде — каза Хол и затвори ципа на чантата. — Ще ти разкажа по пътя към старата къща.

— Как ще идем? Мама и Денис взеха колата.

— Не се тревожи — каза Хол и разроши косата на Пити.

Той показа на рецепцията шофьорската си книжка и банкнота от двадесет долара. След като взе дигиталния часовник на Хол като залог, служителят му подаде ключовете на личната си кола — един разбит АМС-гремлин. Докато пътуваха по път N302 към Каско, Пол заговори, отначало на пресекулки, след това по-бързо. Той започна с това, че вероятно баща му е донесъл маймуната със себе си от чужбина, като подарък за синовете си. Това не бе някаква уникална играчка, в нея нямаше нещо по-особено или нещо ценно. Сигурно по света има стотици хиляди маймуни с пружини, някои произведени в Хонг Конг, някои в Тайван, някои — в Корея.

Но някъде по пътя — може би дори в тъмния заден килер на къщата в Кънектикът, където момчетата израснаха — нещо бе станало с маймуната. Нещо лошо. Може би, каза Хол докато се опитваше да подмами гремлин-а на човека от рецепцията да вдигне малко повече от шейсет, може би някои от лошите неща, дори повечето от лошите неща — всъщност не осъзнаваха какво точно представляват. Той спря дотам, защото вероятно Пити можеше да разбере толкова, но мозъкът му продължи да развива мисълта в своята посока. Той си мислеше, че по-голямата част от злото много приличаше на маймуна, пълна с механика, която се навива с пружина. Пружината се развива, чинелите започват да се удрят, зъбите се хилят, глупавите стъклени очи се смеят… или поне така изглежда…

Той разказа на Пит как е намерил маймуната, но повече не му каза — не искаше да ужасява повече и без това изплашеното момче. Така историята малко се накъса, не беше съвсем ясна, но Пити не задаваше въпроси, може би сам запълваше празнините, помисли си Хол, така както той бе сънувал отново и отново смъртта на майка си, въпреки че не бе присъствал.