Стивън Кинг - Маймуната

Той пак се спусна към нея, искаше да я изкорми, да я смачка, да скача отгоре й докато се разлетят болтчета и колелца и ужасните й стъклени очи се затъркалят по пода. Но точно, когато стигна до нея, чинелите се удариха още веднъж съвсем тихо… (данг)… когато една пружина някъде вътре се разви съвсем мъничко… и една ледена тръпка с шепот премина през сърцето му, прониза го, потисна гнева му и го остави пак полудял от ужас. Маймуната сякаш знаеше — колко ликуваща изглеждаше усмивката й!

Той я вдигна, хвана ръката й между палеца и показалеца на дясната си ръка, устата му бе изкривена от отвращение, сякаш държеше труп. Краставата й изкуствена козина му се стори гореща и сякаш трескава, при допира до кожата му. Той отвори вратичката, която водеше към килера и запали електрическата крушка. Маймуната му се хилеше, докато той пълзеше по дължината на килера между кашони, сложени върху други кашони, покрай комплекта книги по навигация и албумите с фотографии, от които идваше миризма на стари химикали и сувенирите и старите дрехи, и Хол си мислеше: Ако сега тя започне да си удря чинелите и да се движи в ръката ми, аз ще изкрещя, а ако аз изкрещя тя няма просто да се хили, а ще започне да се смее, да се смее на мен, и тогава аз ще полудея и ще ме намерят тук, вътре, как се кискам, как се смея като луд, аз ще съм луд, о моля те, мили Боже, моля те, мили Исусе, не ме оставяй да полудея…

Той стигна до най-отдалечения ъгъл, разбута два кашона встрани, като разсипа единия и пак натъпка маймуната в кашона, в който си беше, в най-отдалечения ъгъл. И тя се облегна вътре, удобно, сякаш най-после си беше у дома, със застинали чинели, с маймунската си усмивка, като че продължаваше да се подиграва с Хол. Хол изпълзя назад, изпотен, ставаше му ту горещо, ту студено, целият от огън и лед, чакаше чинелите да започнат да се удрят, и когато започнат, маймуната ще изскочи от кашона и ще се заклати към него като бръмбар, механизмът ще трака, чинелите бясно ще се блъскат, и…

…и нищо такова не се случи. Той изключи лампата и тръшна малката вратичка, като към заешка дупка, после се облегна на нея, задъхан. Най-накрая започна да се чувства малко по-добре. Слезе долу с омекнали крака, взе една празна торбичка и започна внимателно да събира назъбените парчета стъкло от счупената бутилка за мляко, като се чудеше дали сега няма да се пореже и да му изтече кръвта, ако това означаваше биенето на чинелите. Но и това не стана. Той взе една кърпа и избърса млякото, а след това седна и зачака дали майка му и брат му ще се върнат.

Майка му се върна първа и попита:

— Къде е Бил?

С тих, безцветен глас, вече сигурен, че Бил трябва да е мъртъв на някое местопроизшествие, Хол започна да обяснява за репетицията на училищната пиеса, знаейки, че дори да е била дълга репетицията, Бил трябваше да се е върнал преди половин час.

Майка му започна да го разглежда любопитно, да го разпитва какво се е случило и тогава вратата се отвори и Бил влезе — само, че това съвсем не беше Бил, това бе призракът на Бил, бледен и тих.

— Какво има? — извика госпожа Шелбърн. — Бил, какво се е случило?

Бил започна да плаче и те чуха историята през сълзите му. Той каза, че имало една кола. Той и приятелят му Чарли Силвърман се прибирали след репетицията и колата завила на ъгъла на Брук Стрийт с висока скорост и Чарли замръзнал, Бил го дръпнал веднъж за ръката, но го изпуснал и колата…

Бил започна да реве на глас, да хълца истерично и майка им го прегърна и започна да го люлее, а Хол погледна навън и видя двама полицаи на входа. Патрулната кола, с която бяха докарали Бил беше на бордюра.

Тогава той самият започна да плаче…но това бяха сълзи на облекчение.

Сега бе ред на Бил да сънува кошмари — сънища, в които Чарли Силвърман умираше отново и отново, излиташе от каубойските си ботуши и се удряше в покрива на ръждивия Хъдсън-Хорнет, който пияният бе карал. Главата на Чарли Силвърман и стъклото на Хъдсън-а се бяха срещнали със страшна сила. И двете се бяха разбили. Пияният шофьор, собственик на магазин за сладкарски изделия в Милфърд, получи инфаркт малко след като беше задържан (може би поради гледката от засъхващия мозък на Чарли Силвърман върху панталоните си), и адвокатът му имаше голям успех в съда, развивайки темата „този човек бе наказан достатъчно“. Пияният бе осъден на шейсет дни (условно) и лишен от правото да управлява моторно превозно средство в щата Кънектикът за срок от пет години… което беше горе долу толкова време, колкото продължиха кошмарите на Бил. Маймуната пак бе скрита в килера. Бил въобще не забеляза, че е изчезнала от полицата… или поне, никога не го спомена.