Стивън Кинг - Маймуната

…най-дълбоката част на езерото Кристъл Лейк…най-малко трийсет метра…

Той спря за миг, задъхан и погледна към Пити, който продължаваше да го наблюдава напрегнато.

— Да ти помогна ли, татко?

— След минутка.

Той си пое дъх и този път изтегли лодката през тясната ивица пясък, която я делеше от водата, като остави дълбока следа. Боята беше олющена, но лодката бе държана под покрив и изглеждаше здрава.

Когато излизаха с чичо Уил, обикновено чичо Уил издърпваше лодката по рампата и когато носът се потапяше във водата, той скачаше в нея, грабваше едно гребло, с което да се отблъсне и казваше: „Бутни ме навътре, Хол, сега е твоят момент“.

— Подай чантата, Пити, и после ме бутни навътре — каза той. И, като се усмихна леко, добави — Сега е твоят момент.

Пити не отвърна на усмивката му.

— Аз да дойда ли, татко?

— Този път, не. Друг път ще те изведа за риба, но… този път, не.

Пити се поколеба. Вятърът рошеше кестенявата му коса и няколко жълти листа, трошливи и сухи, се завъртяха край раменете му и паднаха във водата, съвсем до брега, и се понесоха, самите те като лодки.

— Трябваше да ги затъкнеш — каза той тихо.

— Какво? — Но му се стори, че разбира какво има пред вид Пити.

— Да сложиш памук между чинелите. Да го залепиш с тиксо. Да не може да… издава оня звук.

Хол изведнъж си спомни как Дейзи се приближи към него — не вървеше, а пълзеше — и как, съвсем изведнъж, от двете й очи избликна кръв и започна да шурти по козината й и по пода на хамбара, и как тя падна на четири лапи… и в тихия, дъждовен пролетен въздух в този ден, той бе чул звука, не приглушен, а странно чист, как идва от тавана на къщата, която бе на петдесетина метра: Данг-данг-данг-данг!

Бе започнал истерично да крещи, изпусна наръча дърва, които бе отишъл да вземе за огъня. Той побягна към кухнята за чичо Уил, който ядеше бъркани яйца и препечен хляб, още дори не си беше вдигнал тирантите.

Тя беше старо куче, Хол, бе казал чичо Уил с хлътнало, тъжно лице — самият той изглеждаше стар. Тя беше на дванадесет години, а това е много за куче. Не трябва да преживяваш толкова — старата Дейзи не би одобрила това.

Стара, бе повторил ветеринарният, но въпреки това изглеждаше разтревожен, защото дори на дванадесет, кучетата не умират от експлодиращи мозъчни кръвоизливи („Сякаш някой й е сложил бомбичка в главата“ Хол чу ветеринарят да казва на чичо Уил, докато чичо Уил копаеше дупка зад хамбара, не далече от мястото, където бе заровил майката на Дейзи през 1951. „Не съм виждал такова нещо, Уил“).

А по-късно, почти полудял от ужас, но неспособен да се спре, Хол изпълзя до тавана.

Здрасти, Хол, как си? Маймуната се ухили от тъмния си ъгъл. Чинелите й бяха застинали на разстояние тридесет сантиметра. Декоративната възглавница, която Хол бе поставил между тях, бе запратена в другия край на тавана. Нещо — някаква сила я бе захвърлила толкова силно, че калъфката се бе разкъсала и от нея се подаваше пълнеж.

Не се тревожи за Дейзи, тя бе стара, Хол, дори ветеринарят каза, че е стара, а впрочем, видя ли как шурна кръвта от очите й, а Хол? Навий ме, Хол. Навий ме, хайде да си играем и кой е мъртъв, Хол? Ти ли си?

И когато дойде на себе си, той се видя как пълзи към маймуната като хипнотизиран. Бе протегнал едната си ръка за да хване ключа. Тогава се втурна обратно, в бързината за малко щеше да падне по стълбите — и сигурно щеше да падне, ако стълбата не беше толкова тясна. От гърлото му идваше някакво тихо скимтене. Сега той седеше в лодката и гледаше към Пити.

— Няма полза от това да се заглушават чинелите — каза той. — Веднъж опитах.

Пити погледна нервно към чантата.

— И какво стана, татко?

— Не ми се говори за това — каза Хол, — а и на тебе няма да ти се слуша. Ела да ме бутнеш.

Пити се наведе, започна да бута и килът на лодката застърга по пясъка. Хол потопи греблото и изведнъж чувството, че е свързан със сушата изчезна и лодката се задвижи плавно, пак беше себе си след толкова години в тъмния навес, и леко се заклати по вълните. Хол спусна и другото гребло във водата и затвори заключалките на греблата.

— Внимавай, татко — каза Пити.

— Няма да се бавя — обеща Хол, но след това погледна чантата и се замисли.

Той се наведе и започна да гребе. Появи се старата, позната болка в кръста и между плешките. Брегът се отдалечи. Като в някаква магия Пити пак стана на осем, на шест, на четири години, така както си стоеше на брега на езерото. Той вдигна бебешка ръка над очите си, за да си направи сянка.