Стивън Кинг - Маймуната

Хол бе отстъпил назад, лицето му се бе свило, очите му играеха, за малко щеше да падне, докато слизаше по стълбите. Той бе казал на леля Айда, че не е намерил коледната украса — за първи път я беше излъгал, и тя позна по лицето му, че лъже, но не го попита защо, слава богу — и после, когато Бил се върна, тя помоли него да потърси и той свали коледните украшения. По-късно, когато останаха сами, Бил му просъска, че е глупак, който не може да намери собствения си задник, дори когато търси с две ръце и електрически фенер. Хол не отвърна. Той бе блед и тих и само побутваше вечерята си. И тази нощ той пак сънува маймуната, как един от чинелите удря радиото, докато от него се разнася гласът на Дийн Мартин, който пее: Когато-у-у, луната-а изгрее кат’ пица-а в небето-у аморе-е, как радиото се търкулва във ваната, докато маймуната се хили и удря чинелите си данг-данг-данг, само че във ваната не беше италианският вехтошар, когато водата се наелектризира. Във ваната беше той самият.

Хол и синът му се спущаха по насипа зад къщата към малкия пристан, който се подаваше над водата на старите си колове. Хол носеше чантата в дясната си ръка. Гърлото му беше пресъхнало, ушите му бяха наострени до крайност. Чантата беше много тежка.

Остави чантата на земята.

— Не я пипай — каза той. Хол започна да бърка в джобовете си и да търси връзката ключове, която Бил му бе дал и намери един с грижлив надпис „Навес Л“, залепен с тиксо.

Денят бе ясен и студен, ветровит, небето бе яркосиньо. Листата на дърветата, които напираха по брега на езерото, бяха обагрени във всички есенни цветове от ярко червено до ярко жълто като училищен автобус. Те си шепнеха на вятъра. Листата се въртяха около маратонките на Пити, докато той чакаше нетърпеливо, а Хол усещаше ноемврийски аромат във вятъра, а някъде отвъд прииждаше зимата.

Ключът се завъртя в катинара, той дръпна вратите и те се отвориха. Споменът бе много силен: нямаше нужда въобще да поглежда, за да нагласи с крак дървеното трупче, което подпираше вратата. Вътре миришеше на истинско лято: платна и дърво, натрупана сладостна топлина.

Гребната лодка на чичо Уил продължаваше да е там, греблата бяха грижливо прибрани, сякаш чичо Уил бе натоварил риболовните си принадлежности и две опаковки по шест бири с Черен етикет, вчера след обяд. И Бил и Хол бяха ходили за риба с чичо Уил, но никога заедно. Чичо Уил твърдеше, че лодката е малка за трима. Червената ватерлиния, която чичо Уил бе боядисвал всяка пролет, беше избеляла и се белеше, а паяците бяха оплели носа на лодката в копринени нишки.

Хол хвана лодката и я задърпа надолу по рампата към чакълестия плаж. Ходенето за риба бе най-хубавата част от детството му при чичо Уил и леля Айда. Той усещаше, че и Бил се чувства по същия начин. Обикновено чичо Уил бе много мълчалив и сдържан, но когато веднъж излезеше с лодката и избереше място на петдесет-шейсет метра от брега, хвърляше въдиците и плувките започваха да се носят по водата, той си отваряше една бира и една за Хол (който рядко изпиваше повече от половината на едната кутия, която чичо Уил позволяваше, винаги с ритуалното напомняне на чичо Уил, че в никакъв случай не бива да казват на леля Айда, защото „тя ще ме застреля като куче, ако разбере, че ви давам бира, момчета, нали знаете“) и тогава се размекваше и ставаше много сърдечен. Започваше да разказва истории на момчетата, да отговаря на въпросите им, да слага нова стръв на въдицата на Хол, когато беше нужно. А лодката се носеше натам, накъдето я подемаха вятърът и лекото течение.

— Защо така никога не ходиш до средата, чичо Уил? — беше попитал веднъж Хол.

— Погледни ей там — бе отговорил чичо Уил.

Хол погледна. Той видя как синята вода и въдицата му потъмняха.

— Сега гледаш в най-дълбоката част на езерото Кристъл Лейк, — каза чичо Уил и смачка празната бирена кутия с една ръка, а с другата избра нова. — Поне трийсет метра е. Там някъде долу е старият Студебейкър на Еймъс Калигън. Проклетият глупак излязъл на езерото рано през декември, преди да се стегне ледът. Късмет извади, че се върна жив. Няма да го извадят вече Студебейкъра, нито пък някой ще го види, преди да засвирят тръбите за страшния съд. Дълбоко е тук езерото, мама му стара. Тук е едрата риба. Няма нужда да се ходи по-далече. Я да ти видим червея. Ха навий малко.

Хол нави, и докато чичо Уил му слагаше нов червей от тенекиената кутия от бисквити, която използваха като кутия за стръв, той гледаше вцепенен водата, очарован, опитваше се да види стария Студебейкър на Еймъс Калигън, ръждясал, с водорасли, които се подават от прозореца на шофьора, през който Еймъс бе избягал съвсем в последния момент, водорасли, навити около волана, като ръждясала огърлица, водорасли, които се веят от огледалото за обратно виждане и се носят напред и назад по течението като някаква странна молитвена броеница. Но се виждаше само синьо, което преминава в черно и формата на въдицата на чичо Уил, с кукичка скрита между възлите, която висеше над нищото, осветена от слънцето версия на реалността. Изведнъж на Хол му се стори, че виси над някакво мощно течение и затвори очи за миг, защото му се зави свят. Този ден, доколкото можеше да си спомни, той бе изпил цялата кутия бира.