Стивън Кинг - Маймуната

И чичо Бил и леля Айда бяха дошли за погребението. След това чичо Бил си замина за Мейн — беше време за прибиране на реколтата — а леля Айда бе останала с момчетата за две седмици, за да приключи нещата на сестра си преди да отведе децата със себе си в Мейн. Но което беше по-важно, тя се сближаваше с децата — те бяха така стреснати от внезапната смърт на майка си, че бяха изпаднали почти в кома. Когато не можеха да спят, тя им носеше топло мляко. Когато Хол се будеше в три часа през нощта с кошмари (кошмари, в които майка му приближаваше до охладителя, без да забележи маймуната, която плаваше и подскачаше в сапфирените дълбини, хилеше се и удряше чинелите, които оставяха следа от мехурчета след себе си). Тя полагаше грижи, когато Бил бе повален отначало от висока температура, а по-късно от болезнен обрив в устата и след това копривна треска три дни след погребението, грижеше се. Опознаха се с момчетата и още преди да се качат със нея на автобуса от Хартфорд до Портланд, всеки от тях поотделно бе плакал на коляното й, а тя ги люлееше и така започнаха да се привързват.

Денят, преди да напуснат завинаги Кънектикът и да отидат „надолу“ към Мейн (както се наричаше по онова време), в дома им пристигна вехтошарят с раздрънкания си камион и прибра огромната купчина безполезни вещи, които Бил и Хол бяха изнесли на тротоара от задния килер. Когато всички вехтории бяха подготвени до бордюра, за да бъдат прибрани, леля Айда ги беше помолила да прегледат още веднъж задния килер и да вземат онези сувенири за спомен, които искаха специално да си запазят. Просто нямаме място за всичко, момчета, каза тя, и Хол предполагаше, че Бил бе приел думите й буквално и бе претършувал всички вълнуващи кашони, които баща им бе оставил, преди да замине за последен път. Хол не се присъедини към по-големия си брат. Беше изгубил интерес към задния килер. Една ужасна идея му бе минала през ума по времето на тези две седмици траур: може би баща им не беше изчезнал просто така, нито пък беше избягал, защото не го свъртало на едно място и бил открил, че семейният живот не е за него. Може би маймуната го бе взела.

Когато чу, че камионът на вехтошаря се приближава с ръмжене, пухтене и пукот, Хол събра кураж, грабна маймуната от полицата си, където стоеше от деня, когато умря майка му (той не бе посмял да я пипне до този момент, дори не посмя да я хвърли обратно в килера) и побягна надолу по стълбите с нея. Не го видяха нито Бил, нито леля Айда. Върху един варел, пълен със счупени сувенири имаше голям кашон, пълен със същия боклук.

Хол бе натъпкал маймуната обратно в същия този кашон, от който тя бе дошла, изпълнен с истеричен страх, че тя може във всеки момент да започне да удря чинелите (продължавай, продължавай, не ме е страх, предизвиквам те, предизвиквам те с ВСИЧКА СИЛА), но маймуната просто зачака там, небрежно облегната, сякаш чакаше автобуса, хилеща се със своята ужасна, всезнаеща усмивка.

Той стоеше там, малко момче в стари кадифени джинси и протрит кафяв пуловер, докато вехтошарят, италиански баровец с разпятие на шията, който свирукаше през редките си зъби, започна да товари кашони и варели в древния си камион с дървена каросерия. Хол го наблюдаваше, докато вдигна варела, заедно с големия кашон върху него. Той проследи как маймуната изчезва в камиона. После видя как вехтошарят се качи пак в кабината, издуха мощно носа си в ръка, избърса ръката си с огромна червена носна кърпа и запали мотора на камиона с рев и облак мазен син дим. След това проследи как камионът се отдалечава. И огромна тежест падна от сърцето му — той просто усети как се освобождава от нея. Той подскочи два пъти нагоре-надолу, колкото може по-високо, с разтворени ръце, разперени длани и ако съседите го бяха забелязали щеше да им се стори странно, почти неприлично, може би — защо това момче скача от радост (защото явно беше от радост. Скачане от радост не може да се скрие), сигурно щяха да се запитат те, та няма дори месец откакто майка му е в гроба?

Той го правеше, защото маймуната се бе махнала, завинаги.

Или поне така мислеше.

Около три месеца по-късно леля Айда го бе изпратила на тавана за кутиите с коледна украса и докато пълзеше насам-натам, за да ги търси, изведнъж той пак се озова лице в лице с нея и учудването и ужасът му бяха толкова големи, че той яростно захапа ръката си, за да не изкрещи… или да припадне и да умре. Тя беше там, хилеше се със зъбатата си усмивка, с неподвижни чинели на тридесет сантиметра разстояние, готови да бъдат ударени, облегната небрежно назад в големия кашон, като че чакаше автобус, сякаш казваше: Ти мислеше, че си се отървал от мен, нали? Харесваш ми, Хол. Ние сме направени един за друг, просто едно момче и неговата любима маймунка, двама добри стари приятели. И някъде на юг има един стар, глупав италиански вехтошар, който лежи в една вана с излети чугунени крака с изхвръкнали очи, изкуствената му челюст е почти изскочила от устата му, крещящата му уста, един вехтошар с миризма на изгоряла батерия. Той ме пазеше за внучето си, Хол, той ме сложи на полицата в банята заедно със сапуна, самобръсначката, крема за бръснене и радиото, по което слушаше мача. А аз започнах да удрям чинелите и един от тях бутна старото радио и то падна във ваната и тогава аз се върнах при теб, Хол, нощем си проправях път по черните пътища и лунната светлина се отразяваше от зъбите ми в три часа през нощта и оставих много хора мъртви на много местопроизшествия. Дойдох при теб, Хол, аз съм твоят коледен подарък, така че, хайде, навий ме, кой е мъртъв? Бил ли е? Или е чичо Уил? Или си ти, Хол? Ти ли си?