Стивън Кинг: Баба

Баба продължаваше да си спи, това бе първата му мисъл. Това е бил само някакъв странен звук, в края на краищата. Сигурно тя издаваше такива звуци, докато те с Бъди бяха на училище. Просто изхъркване. Баба си беше добре. Спеше си.

Това беше първата му мисъл. После забеляза, че жълтата ръка, която беше на завивката, сега висеше отпуснато отстрани на леглото, дългите нокти почти, но не съвсем, докосваха пода. И устата й беше отворена, сбръчкана и вдлъбната като отвор, издълбан в изгнил плод.

Страхливо, колебливо, Джордж се приближи до нея. Той остана до леглото дълго, гледаше я, без да смее да я докосне. Едва доловимото повдигане и отпускане на завивката изглеждаше така, сякаш бе спряло.

Изглеждаше.

Това бе ключовата дума. Изглеждаше.

Но това е само, защото си вампирясал, Джорджи. Ти просто се държиш като Сеньор Ел-Глупидо, както казва Бъди — това е игра. Мозъкът ти си играе игрички с очите ти, тя си диша съвсем добре, тя…

— Бабо? — каза той, а от гърлото му излезе само шепот. Той се покашля и подскочи назад, изплашен от звука. Но гласът му бе малко по-висок. — Бабо? Искаш ли си сега чая? Бабо?

Нищо. Очите бяха затворени.

Устата беше отворена.

Ръката висеше.

Навън залязващото слънце грееше червено-златно сред дърветата.

Сега той я видя в цялата й пълнота. Видя я с детински свободния поглед на неоформеното, неузряло съзнание, не тук, не сега, не в леглото, а седнала на пластмасовия си стол, с протегнати ръце, лицето й едновременно глупаво и триумфиращо. Улови се, че си припомня един от „пристъпите“, когато баба започна да вика, сякаш на чужд език — Гиаагин! Гиаагин! Хастур дегрин Йос-сот-от! — и мама ги бе пратила навън, беше изкрещяла на Бъди „Излез!“, когато той се бе спрял в антрето да си търси ръкавиците и бе погледнал през рамото си, той така се изплаши, защото майка им никога не им беше крещяла, и те бяха излезли заедно на алеята и стояха там, без да говорят, с ръце, натъпкани на топло в джобовете, чудеха се какво става.

По-късно майка им ги повика на вечеря, сякаш нищо не беше се случило.

(ти най-добре се оправяш с нея Рут, ти знаеш как да я накараш да млъкне)

Оттогава Джордж не беше си припомнял този „пристъп“, до днес. Чак сега, като гледаше баба, която спеше така странно в сгъваемото си болнично легло, той си спомни, че на другия ден бяха научили, че госпожа Харман, която живееше нагоре по улицата и понякога идваше да види баба, е умряла в съня си същата нощ.

„Пристъпите“ на баба.

Пристъпи.

Но се смяташе, че и вещиците понякога имат пристъпи, в такива моменти те правеха магиите си. Нали това ги правеше вещици? Отровни ябълки. Принцове и крастави жаби. Къщички от сладкиши и шоколад. Абракадабра. Пристъпи и магии.

Разпръснати парченца от непозната мозайка, които са се разлетели из мозъка на Джордж, сякаш от някаква магия.

Магия, помисли си Джордж и изпъшка.

Каква бе картината? Баба, разбира се, това бе баба и нейните книги, баба, която бяха изгонили от града, баба, която не бе могла да има бебета и после пък бе могла, баба, която бяха изгонили и от църквата, както и от града. Картината бе баба, жълта и дебела и сбръчкана като охлюв, беззъбата й уста свита в хлътнала усмивка, избелелите й слепи очи някак хитри и лукави, на главата си имаше черна, конусообразна шапка, напръскана със сребърни звезди и блестящи Вавилонски полумесеци, в краката й дебнеха черни котки, с очи жълти като урина, миришеше на свинско и на слепота, на свинско и на изгоряло, древни звезди и свещи, тъмни като земята, в която се полагат ковчези. Чу думи, четени от древните книги, и всяка дума бе като надгробен камък, всяко изречение бе като крипта, изровена сред костите на гробището, всеки параграф като кошмарна катафалка, която отнася умрелите от чума на мястото за изгаряне. Очите му бяха очите на дете и в този момент те се отвориха широко и с изненада откриха значението на мрака.

Баба е била вещица, също като Злата Вещица от Магьосникът от Оз. И сега беше мъртва.

Този гъгнещ звук, помисли си Джордж с нарастващ ужас. Този гъгнещ, хъркащ звук е бил… смъртно изхъркване.

— Бабо? — прошепна той и лудо си помисли: Дин-дан, злата вещица е мъртва.

Никакъв отговор. Той сви ръката си в шепа пред устата на баба. Не се усещаше никакво движение на въздуха. Беше мъртвешки спокойно, без вятър в платната и никакво движение зад кила. Част от ужаса му започна да отстъпва и Джордж се опита да мисли. Спомни си как чичо Фред го бе учил да си наплюнчи пръста, за да провери посоката на вятъра, и сега си наплюнчи цялата длан и я постави пред устата на баба. Пак нищо.