Стивън Кинг: Баба

(о, да прилича)

на мечка, която може да е запазила в лапите си сила за още една последна схватка.

Джордж отиде и си наля мляко.

Самата мама се родила през 1930, последвана от леля Фло през 1932 и тогава чичо Франклин през 1934. Чичо Франклин умрял през 1948, от спукан апандисит и мама понякога плачеше като се сетеше и носеше снимката му. Тя бе обичала Франк най-много от братята и сестрите си и каза, че е не е трябвало да умира така от перитонит. Каза, че Господ направил мръсен номер като взел Франк.

Джордж погледна през прозореца над умивалника. Сега светлината бе още по-златиста, ниско над хълма. Сянката на навеса отзад се простираше по протежение на цялата морава. Ако Бъди не беше счупил тъпия си крак, сега мама щеше да е тук, щеше да приготвя чили или нещо друго (плюс безсолната вечеря на баба) и щяха да си говорят и да се смеят и може би по-късно щяха да изиграят един джин.

Джордж запали лампата в кухнята, въпреки че още не бе достатъчно тъмно за лампа. Тогава включи макароните на две. Мислите му все се връщаха към баба, седнала в белия си пластмасов стол като голям дебел червей с рокля, приличната й на нимб коса, разпръсната във всички шантави посоки по раменете на розовата й найлонова роба протегнала ръце към него, а той се дърпа назад към мама и реве.

Кажи му да дойде, Рут. Искам да го прегърна.

Той е малко изплашен, мамо. Остави го известно време и ще дойде.

Но и майка му звучеше изплашено.

Изплашена? Мама?

Джордж спря и се замисли. Беше ли истина? Бъди казваше, че паметта може да ти играе номера. Тя наистина ли бе звучала изплашено? Да. Така беше.

Гласът на баба, който се повиши властно:

Не глези момчето, Рут! Изпрати го тук. Искам да го прегърна.

Не, той плаче.

И когато баба свали тежките си ръце, от които плътта висеше на огромни, прилични на тесто късове, на устните й се появи лукава, старческа усмивка и тя каза:

Той наистина ли прилича на Франклин, Рут? Помня ти ми каза, че се бил метнал на Франк.

Бавно Джордж разбърка макароните със сирене и кетчуп. Досега не беше си припомнял случката толкова ясно. Може би тишината го бе накарала да си припомни. Тишината и това, че беше сам с баба.

Така баба имала бебета и преподавала в училище, и лекарите били съвсем сащисани, а дядо се занимавал с дърводелство и се замогвал все повече и повече, намирайки си работа дори в дълбините на голямата депресия и накрая хората започнали да говорят, каза мама.

Какво казвали те? попита Джордж.

Нищо важно, каза мама, но изведнъж със замах събра картите си. Казвали, че баба ти и дядо ти са прекалено големи късметлии за обикновени хора. Това казвали. И точно тогава намерили книгите.

Мама не каза повече за това, освен че училищното настоятелство намерило няколко от тях, а един нает човек намерил още. Имало голям скандал. Баба и дядо се преместили в Бъкстън и това било всичко.

Децата пораснали и имали свои деца, станали едни на други лели и чичовци, мама се оженила и се преместила в Ню Йорк с татко (когото Джордж не можеше дори да си спомни). Родил се Бъди и те се преместили в Статфърд и през 1968 се родил Джордж, а през 1971 татко бил блъснат и убит от един пияница, който трябвало да иде в затвора.

Когато дядо получил инфаркта, имало много писма напред-назад между лелите и чичовците. Не искали да изпратят старицата в старчески дом. И тя самата не искала да иде в дом. Ако баба не искала да направи нещо такова, било по-добре да се съобразят с желанията й. Старата жена искала да иде при един от тях и да изживее остатъка от дните си с това дете. Но те всички били женени и нито един от съпрузите и съпругите не искал да дели дома си със сенилна и понякога неприятна старица. Всички били женени, с изключение на Рут.

Писмата летели напред-назад и майката на Джордж се предала. Напуснала работа и дошла в Мейн, за да се грижи за старата. Останалите събрали пари и купили малка къщичка в покрайнините на Касъл Вю, където цените на имотите били ниски. Всеки месец й изпращали чек, за да се грижи за старата жена и за момчетата си.

Всъщност стана така, че братята ми и сестрите ми ме превърнаха в изполичарка, Джордж си спомни, че тя бе казала това веднъж и той не беше сигурен какво точно значи това, но тя го бе казала с горчивина, сякаш бе някаква шега, която не беше се получила много добре и бе заседнала в гърлото й като кост. Джордж знаеше (защото Бъди му бе казал), че мама се съгласила, защото всички от голямото разпръснато семейство я убеждавали, че баба в никакъв случай няма да изкара дълго. Тя имаше твърде много болежки — високо кръвно, уремично натравяне, пълнота, сърцебиене — така, че няма да изкара дълго. Ще бъде някъде към осем месеца, бяха казали всички — и леля Фло и леля Стефани и чичо Джордж (на когото Джордж бе кръстен). Най-много година. Но бяха минали пет години и Джордж би казал, че тя изкара доста дълго.