Стивън Кинг: Баба

Тя бе изкарали доста дълго, добре. Като мечка в зимен сън, очакваща… какво?

(ти най-добре се оправяш с нея Рут, ти знаеш как да я накараш да млъкне)

Джордж, който бе тръгнал към хладилника да прочете инструкциите на специалната безсолна замразена вечеря за баба, изведнъж спря. Спря и изстина. Откъде беше дошло това? Този глас, който говореше в главата му?

Изведнъж по корема и по гърдите му полазиха тръпки. Той бръкна под ризата и попипа едното зърно на гърдите си. Беше твърдо като речен камък и той бързо отдръпна ръката си.

Чичо Джордж. Чичо му, който му беше адаш, който работеше в Спери-Ранд в Ню Йорк. Това бе неговия глас. Той бе казал това, когато бе дошъл със семейството си за Коледа преди две — не, три години.

Сега, когато е сенилна тя е по-опасна.

Джордж, тихо. Момчетата са някъде наоколо.

Джордж стоеше до хладилника, с една ръка на хромираната дръжка, мислеше, припомняше си, гледаше навън в падащия мрак. Този ден Бъди го нямаше. Бъди вече беше навън, защото Бъди искаше по-хубавата шейна, ето защо. Отиваха да се спускат от хълма на Джо Кеймбър, а другата шейна бе с извита шина. Затова Бъди беше навън, а Джордж беше вътре, тършуваше в кашона с чорапи и ботуши в антрето, търсеше два еднакви дебели чорапа и каква вина имаше той, че майка му и чичо му говореха в кухнята? Джордж смяташе, че няма вина. Да не би Джордж да беше виновен, за това, че Господ не беше го оглушил в този момент, или поради невъзможност да приложи тази крайна мярка, защо не бе преместил разговора някъде другаде из къщата? Джордж не смяташе, че той е виновен за това. Както майка му бе изтъквала на няколко пъти (обикновено след една-две чаши вино), понякога господ правеше мръсни номера.

Разбираш какво искам да кажа, каза чичо Джордж.

Жена му и трите му дъщери бяха отишли в Гейтс Фолс, за да напазаруват някои неща в последния момент, и чичо Джордж беше доста пийнал, също като пияницата, който трябвало да иде в затвора. Джордж усещаше това по начина, по който чичо му заваляше думите.

Помниш какво стана с Франклин, когато й се опря.

Тихо, Джордж, или ще ти налея останалата бира в умивалника!

Е, тя не искаше да го направи. Просто й се изплъзна от устата. Перитонитът…

Джордж, мълчи!

Може би, помисли си Джордж смътно, Бог не е единственият, който прави мръсни номера.

Сега той разкъса обръча на тези стари спомени, погледна във фризера и взе една от замразените вечери за баба. Телешко. С грах от едната страна. Трябваше предварително да се загрее фурната и след това да се пече в продължение на четиридесет минути на 180 градуса. Лесно. Той бе готов. Чаят бе готов на печката, ако баба го поискаше. Можеше да направи чай, а можеше да подготви и бърза вечеря, ако баба се събудеше и се развикаше, че иска вечерята си. Чай или вечеря, той бе готов. Телефонът на доктор Арлиндър, ако има нещо спешно. Всичко бе под контрол. Какво имаше да се тревожи толкова?

Досега никога не бяха го оставяли сам с баба, затова се тревожеше.

Изпрати момчето, Рут. Изпрати го при мен.

Не, той плаче.

Сега тя е по-опасна… разбираш, какво искам да кажа.

Ние всички лъжем децата си относно баба.

Нито той, нито Бъди. Никой от тях не бе оставян сам с баба. Досега.

Изведнъж устата на Джордж пресъхна. Отиде до умивалника и пийна вода. Чувстваше се… странно. Тези мисли. Тези спомени. Защо сега мозъкът му ги изваждаше на повърхността?

Чувстваше се така, сякаш някой бе струпал пред него парченца от мозайка, а той не можеше да ги подреди. А може би беше добре, че не може да ги подреди, защото завършената картина можеше да е някак, страшна. Можеше…

От другата стая, където баба изживяваше всичките си дни и нощи, изведнъж се надигна задавен, гъгнещ, гъргорещ звук.

Джордж пое дълбоко дъх, със свистене. Той се обърна към стаята на баба и откри, че обувките му са плътно залепнали за линолеума на пода. Сърцето му бе като остро желязо в гърдите. Очите му бяха станали толкова големи че щяха да изскочат. Вървете, каза той на краката си, а краката му отдадоха чест и казаха Съвсем не, господине!

Преди баба никога не беше издавала такива звуци.

Преди баба никога не беше издавала такива звуци!

Пак се надигна, онзи задавен звук, стана по-нисък, заприлича на жуженето на насекомо и накрая съвсем замря. Джордж успя да се раздвижи най-накрая. Погледна към антрето, което разделяше кухнята от стаята на баба. Прекоси го и надникна в стаята с туптящо сърце. Сега гърлото му бе задръстено с вата, беше невъзможно да преглътне.