Стивън Кинг: Баба

Майката на Джордж отиде до вратата, поколеба се малко, върна се и разроши косата му.

— Не искам да се тревожиш — каза тя. — Всичко ще бъде добре. И баба ти също.

— Разбира се, всичко ще е наред. Кажи на Бъди да го раздава мразокръвно.

— Моля?

Джордж се усмихна.

— Да се държи хладнокръвно.

— О, много смешно. — Тя отвърна на усмивката му с разсеяна усмивка, насочена в шест посоки едновременно. Джордж, сигурен ли си…

— Всичко ще бъде добре.

Сигурен ли си какво? Сигурен ли си, че не те е страх да останеш сам с баба? Това ли щеше да попита тя?

Ако това беше въпросът, отговорът щеше да е не. Все пак той вече не беше на шест години, както когато бяха дошли в Мейн да се грижат за баба и той плачеше от ужас, когато баба протягаше тежките си ръце към него от белия пластмасов стол, който винаги миришеше на пържените яйца, които тя винаги ядеше и мекия, приятен прах, който майката на Джордж втриваше в отпуснатата й, сбръчкана кожа. Тя протягаше слоново-белите си ръце, искаше той да се приближи до нея и да бъде прегърнат от това огромно, тежко, старо, слоново-бяло тяло. Бъди се бе доближил до нея, беше прегърнат в сляпата прегръдка на баба, и Бъди беше оживял… но Бъди беше две години по-голям.

Сега Бъди си беше счупил крака и беше в болницата в Люистън.

— Имаш телефонния номер на доктора, ако нещо не е в ред. Което, надявам се няма да стане. Ясно?

— Разбира се — каза той и преглътна нещо сухо в гърлото си. Усмихна се. Дали усмивката се получи добре?

Разбира се. Разбира се, че се получи. Той вече не се плашеше от баба. В края на краищата той вече не беше на шест. Мама отиваше да види Бъди в болницата, а той щеше да остане тук и да го раздава хладнокръвно, ще остане малко с баба. Няма проблеми.

Мама пак отиде до вратата, пак се поколеба, пак се върна, с онази разсеяна усмивка, насочена в шест посоки едновременно.

— Ако се събуди и поиска чая си…

— Зная — каза Джордж, виждайки колко изплашена и разтревожена е тя под разсеяната си усмивка. Тя се тревожеше за Бъди, Бъди и неговите тъпи уроци по езда. Инструкторът се беше обадил и беше казал, че Бъди се ударил по време на състезанията и първия момент, когато Джордж бе разбрал за това (той току-що се бе върнал от училище и ядеше бисквити с чаша какао) бе, когато майка му хлъцна смешно, и каза: Ударил? Бъди? Лошо ли?

— Всичко знам, мамо. Всичко ми е ясно. Набих си го в главата. Никакво шубе. Хайде, върви.

— Ти си добро момче, Джордж. Не се страхувай. Нали вече не с плашиш от баба?

— Ах-ах — каза Джордж. Усмихна се. Усмивката му май се получи добре, усмивка на човек, който го раздава хладнокръвно, никакво шубе, набил си е всичко в главата, усмивката на човек, който определено вече не е на шест.

Той преглътна. Страхотна усмивка, но зад нея, дълбоко в тъмнината зад усмивката, гърлото му беше пресъхнало. Имаше чувството, че гърлото му е облепено с вата.

— Кажи на Бъди, че съжалявам, дето си е счупил крака.

— Ще му кажа — каза тя и пак отиде до вратата. Следобедното слънце косо надничаше през прозореца. — Добре, че направихме спортна застраховка, Джорджи. Не знам какво щяхме да правим, ако нямахме.

— Кажи му, че се надявам да им е разкатал фамилията.

Тя пак се усмихна разсеяно, една жена, навършила скоро петдесетте, с двама късно родени синове, един на тринадесет, един на единадесет и без мъж. Този път тя отвори вратата и студеният шепот на октомври нахлу през вратата.

— И помни, доктор Арлиндър…

— Разбира се — каза той. — По-добре тръгвай, че ще му оправят крака, преди да стигнеш.

— Тя сигурно през цялото време ще спи — каза мама. — Обичам те, Джорджи. Ти си добър син. — И при тези думи затвори вратата.

Джордж отиде до прозореца и я проследи с поглед, докато тя бързаше към стария Додж модел ’69, който гореше прекалено много бензин и масло, тършувайки в чантата си за ключовете. Сега, когато бе излязла от къщата и не знаеше, че Джордж я наблюдава, разсеяната усмивка изчезна и тя изглеждаше само разсеяна — разсеяна и страхотно разтревожена за Бъди. Джордж се почувства кофти. Той не хабеше такива чувства за Бъди, който обичаше да го поваля на земята и да му сяда отгоре с колене върху раменете и да го тупа с една лъжица по челото, докато направо го подлуди (Бъди наричаше това изтезание с лъжица на китаеца-езичник и се смееше като луд, понякога дори докато Джорджи заплаче), Бъди който понякога му правеше „иглички“, докато по ръката на Джордж не се появяха мънички капчици кръв, върху порите, като роса върху тревата, Бъди, който го бе изслушал с разбиране, докато Джордж шепнеше една нощ в тъмнината на спалнята им, че харесва Хедър МакАрд, и който на другия ден тичаше из училищния двор крещейки: ДЖОРДЖ И ХЕДЪР ГОРЕ НА ДЪРВОТО, ХЕЙ ЦУНИ-ГУНИ МОТО-ТАКАМОТО! ЛЮБОВ ПОСЛЕ СВАТБА ТАКА Е ЗА ВСИЧКИ, ЕТО ИДВА ХЕДЪР С БЕБЕШКА КОЛИЧКА! като заблудена кола на пожарната команда.