Стивън Кинг - Баба

Това беше, както Бъди често се изразяваше, направо класическо.

Щеше му се сега да го разказва, когато всичко вече е минало. Той седеше на кухненската маса, учебникът му по история бе отворен пред него, подскачаше при всеки шум… и сега, когато вятърът се засили, в къщата се чуваха разни звуци, защото тайните й забравени панти скърцаха навсякъде.

Тя ще се върне много скоро. Ще се върне и всичко ще бъде наред. Всичко

(ти не я покри)

ще е на

(не покри лицето и)

Джордж подскочи така, сякаш някой бе проговорил на глас и се взря с ококорени очи в безполезния телефон. Трябва да се дръпне чаршафа над лицето на мъртвеца. Така беше във филмите.

Дявол да го вземе! Не влизам повече там!

Не! Пък и нямаше причини да влиза! Мама можеше да покрие лицето й, когато се върнеше вкъщи! Или пък доктор Арлиндър, когато дойде! Или пък погребалният агент!

Всеки друг, но не и той.

Нямаше защо да влиза.

На него му беше все едно, както и на баба.

Гласът на Бъди в главата му:

И като не те е било страх, как така не си й покрил лицето?

Беше ми все едно.

Шубе.

И на баба й беше все едно.

ПЪЗЛЬО, шубе.

Седнал на масата пред своя непрочетен урок по история, Джордж започна да си дава сметка, че ако не покрие лицето на баба не може да претендира, че е направил всичко както трябва и така Бъди щеше да има по-здрави позиции.

Сега той се видя как разказва страшната история за смъртта на баба си на къмпинга, точно стигна до успокояващия финал, когато фаровете на мама заливат алеята — отново се появяват възрастните, които връщат и потвърждават идеята за реда — и изведнъж от сенките се надига тъмна фигура, боров чеп изпуква в огъня и Джордж вижда, че това в сенките е Бъди, който казва: Щом си бил толкова смел, пъзльо, защо не й покри ЛИЦЕТО?

Джордж се изправи, напомни си, че баба е „изключила щепсела“, че я нямаше, че баба лежи съвсем „хладнокръвно“. Можеше да сложи ръката й обратно на леглото, да й пъхне пакетче чай в носа, да й сложи слушалки и да й пусне Чък Бери с пълна сила, и т.н. и т.н. и нищо от това нямаше да я ядоса, защото точно това означаваше да си мъртъв, никой не можеше да ядоса мъртвец, един мъртвец бе върхът на хладнокръвността, всичко друго просто бе ала-бала, неизбежни и апокалиптични и трескави фантасмагории за врати на килери, които се отварят в тъмната паст на нощта, просто фантасмагории за това, как лунната светлина се плъзга унесено синя по костите на изровени скелети, просто…

Той прошепна „Спри, не разбра ли? Престани да се държиш така…“

(тъпо)

Той се стегна. Щеше да влезе вътре и да дръпне завивката над лицето на баба. Така Бъди нямаше да може да се заяжда. Щеше да изпълни перфектно няколкото прости ритуала, свързани със смъртта на баба. Щеше да покрие лицето й и тогава — лицето му се озари от символиката — щеше да прибере неизползваното й пакетче чай и неизползваната й чаена чаша. Да.

Той влезе, всяка негова стъпка бе съзнателно действие. Стаята на баба бе тъмна. Тялото й представляваше неясна издутина в леглото и той започна лудо да опипва стената за електрическия ключ и му се стори, че цяла вечност не може да го намери. Накрая той щракна и изпълни стаята със слаба жълтеникава светлина от кристалното абажурче на тавана.

Баба лежеше, ръката й висеше, устата й бе отворена. Джордж я погледна, като смътно усети по челото си ситни капчици пот и се замисли дали отговорността му се простираше чак до това да вдигне изстиващата й ръка и да я сложи обратно на леглото при останалата част от баба. Реши, че не се простира чак до там. Ръката й можеше да е паднала от леглото по всяко време. Това вече беше прекалено. Не можеше да я докосне. Всичко друго, само това не.

Бавно, сякаш се движеше през някаква гъста течност, а не през въздух, Джордж приближи до баба. Застана над нея, като гледаше надолу. Баба беше жълта. Отчасти заради светлината, процеждаща се през абажура, но не само заради това.

Като дишаше през устата и дъхът му стържеше доста силно, Джордж хвана завивката и я дръпна над лицето на баба. Той я пусна и тя се плъзна съвсем малко надолу, като откри само линията на косата й и пергаментовия цвят на челото й. Той се стегна, пое си въздух и като държеше Ръцете си далече от двете страни на главата й, така че да не докосне дори през завивката и пак я дръпна нагоре. Този път тя си остана на мястото. Така бе добре. Част от страха напусна Джордж. Той я беше погребал. Да, затова се закриваха лицата на мъртвите, затова трябваше да се постъпва така: така се погребваха. Беше съвсем ясно.