Стивън Кинг - Баба

Джордж прекоси кухнята, после антрето и отиде в стаята на баба и да, тя не само се бе опитала да стане от леглото, тя бе станала, седеше в пластмасовия си стол, в който не бе сядала от четири години, откакто бе станала прекалено тежка, за да върви и прекалено сенилна, за да знае къде се намира.

Но сега баба не изглеждаше изобщо сенилна. Лицето й бе отпуснато и прилично на тесто, но сенилността бе изчезнала — ако въобще някога е била там, ако не е била маска, която е носила, за да баламосва малки момчета и уморени жени без съпрузи. Сега лицето на баба светеше от интелигентност — светеше като стара, вонлива восъчна свещ. Очите й гледаха унило, без блясък, мъртви. Гърдите й не се движеха. Нощницата й се бе повдигнала и показваше слонски бедра. Покривалото на мъртвото й легло бе отметнато назад.

Баба протегна към него огромните си ръце.

— Искам да те прегърна, Джорджи — каза равният й, жужащ мъртвешки глас. — Не се плаши, плачльо. Нека баба те прегърне.

Джордж се дръпна назад, опитваше се да победи това почти непреодолимо притегляне. Навън вятърът пищеше и стенеше. Лицето на Джордж бе издължено и изкривено от страх, лице от гравюра върху дърво, уловена и заключена в древна книга.

Джордж тръгна към нея. Не можеше да се спре. Бавно, стъпка по стъпка, той се приближаваше към разперените ръце. Той щеше да покаже на Бъди, че и той не се плашеше от баба. Той щеше да отиде при баба да го прегърне, защото не беше ревлив пъзльо. Щеше да иде при баба сега. Той почти бе стигнал до обсега на ръцете й, когато прозорецът отляво изведнъж се отвори навътре и изведнъж в стаята при тях връхлетя носен от вятъра клон, на който още имаше есенни листа. Реката на вятъра заля стаята, издуха снимките на баба, развя косата и нощницата й.

Сега Джордж можеше да пищи. Той залитна назад, извън прегръдката й и баба изсъска, измамена, устните й се дръпнаха назад от гладките стари венци, дебелите й, сбръчкани ръце замахнаха и плеснаха в празното пространство пред нея.

Краката на Джордж се заплетоха и той падна на пода. Баба започна да се надига от пластмасовия стол, залитаща грамада от плът. Тя тръгна към него. Джордж усети, че не може да стане. Силите го бяха напуснали. Той започна да пълзи назад, хълцайки. Баба приближаваше, бавно и безмилостно, мъртва, но въпреки това жива, и изведнъж Джордж усети какво ще означава прегръдката, мозайката се бе попълнила в съзнанието му и в един миг той започна да усеща краката си точно когато ръката на баба го хвана за ризата. Тя я разпра от едната страна и за миг той усети студената й плът до кожата си, преди да избяга отново в кухнята.

Щеше да избяга в нощта. Всичко друго бе готов да направи, само да не се остави да го прегърне вещицата, неговата баба. Защото когато мама се върнеше, щеше да намери баба мъртва, а Джордж жив, о, да, но Джордж щеше да е започнал изведнъж да харесва билков чай.

Той погледна през рамо и видя гротескната, безформена сянка на баба да се издига на стената, когато тя се приближаваше през антрето.

И в този момент телефонът иззвъня, пронизително, рязко.

Джордж го грабна, без дори де помисли и изкрещя някой да дойде, да дойде, моля, нека. Той изкрещя тези думи беззвучно, от гърлото му не се изтръгна никакъв звук.

Баба залитна в кухнята в своята розова нощница. Жълтеникаво-бялата й коса се вееше около лицето й и един от роговите й гребени висеше накриво над сбръчканата й шия Баба се усмихваше.

— Рут? — това бе гласът на леля Фло, той почти се губеше в тунела на лошата телефонна връзка. — Рут, ти ли си? — Беше леля Фло от Минесота, на повече от три хиляди километра.

— Помогнете ми! — изкрещя Джордж в слушалката, но от гърлото му излезе само съскащо изсвирване, сякаш бе надул хармоника, пълна с мъртви тръстики.

Баба прекоси линолеума, протегнала ръце напред, към него. Тя разтваряше ръце и с пляскане ги затваряше и пак ги отваряше и пак ги затваряше. Баба си искаше прегръдката, беше чакала за тази прегръдка пет години.

— Рут, чуваш ли ме? Тук започна буря и аз… аз се изплаших. Рут, не те чувам…

— Баба — изстена Джордж в телефона. Сега тя бе почти над него.

— Джордж? — гласът на леля Фло изведнъж стана по-остър, заприлича на пищене. — Джордж, ти ли си?

Той започна да отстъпва заднешком от баба и усети, че съвсем глупаво се бе насочил встрани от вратата, към ъгъла, образуван от кухненските шкафове и умивалника. Ужасът бе пълен. Сянката й падна върху него, парализата изчезна и той закрещя в телефонната слушалка отново и отново: