Джон Кейс - Убийството като шедьовър

Никой съдия няма да издаде заповед за обиск на основание на моите „доказателства“, още по-малко за жилището на мултимилионер като Люк Мерц.

— Пинки Страйбър — повтарям аз на Шофлър. — Улица Декатур, Ню Орлиънс. Записваш ли си?

— Казвам ти, Алекс, задръж малко. Мога да…

Натискам копчето да прекъсна разговора и продължавам към крайбрежието.

Лесно намирам адреса на Секвоя Солюшънс. Намира се в сграда в стил Дивия запад, където се помещават дузина малки офиса. Почти десет е и всички отдавна са си тръгнали с изключение на мъжа с уморен вид в офиса на „Коустъл хиропкатикс“.

Той отваря предпазливо вратата и надниква над очилата си към мен.

— С какво мога да ви помогна?

— Познавате ли човека от номер двеста и десет, надолу по коридора? „Секвоя Солюшънс“.

Той клати глава.

— Не. Всъщност май никога не съм виждал някой да влиза в онзи офис — казва ми той.

— Един човек на име Мерц?

Той пак клати глава.

— Повечето от офисите тук нямат редовно работно време. Аз съм изключение. Съжалявам.

Питам го за телефона на агенцията, която дава офисите под наем, и той ми го казва. Те трябва да имат договор за отдаване под наем на помещението и следователно някаква информация за Мерц. Ще се свържа с тях утре сутринта.

Междувременно ми трябва стая.

Това се оказва проблем. Август е, тук няма много места, където да отседнеш, а и те отдавна са резервирани. В Анкър Бей удрям на камък. Поемам на север към Пойнт Арена, но и там удрям на камък. Навсякъде питам за Мерц и „Секвоя Солюшънс“. И в това удрям на камък. Никой не е чувал за него.

Служителят в „Буена Виста Котиджис“ в Пойнт Арена се смилява над мен и се обажда тук-там.

— Бинго — казва той. — „Брейкърс Ин“ в Гуалала. Имат една отказана резервация.

— Къде е това?

— Тръгнете на юг по шосе 101. Следващото градче след Анкър Бей.

— Много ви благодаря. Оценявам помощта ви.

— Е, и на мен може да ми се случи да закъсам някъде.

Почти единайсет е, когато спирам на паркинга пред „Брейкърс Ин“. Стаята ми е голяма с тераса към морето, казва ми хлапето на рецепцията.

Градината около мотела тежи от цветя и увити с трендафил арки. Оттатък спокойния естуар вълните прииждат и бягат. Всичко в това място, включително и щастливата двойка на опашката зад мен, навява мисълта за романтична ваканция. Едва ли бих описал собствения си престой тук по този начин.

Хлапето взема кредитната ми карта и я прокарва през машинката. Решавам да карам направо.

— Да познавате един местен човек на име Мерц? — питам го аз. — Нисък, плешив, с много пари. Макар че всъщност не е местен. Има къща тук някъде, но е родом от Белгия.

— Съжалявам, господине. И аз не съм тукашен, идвам през лятото да покарам сърф.

— А да знаете някой, който може да ми помогне? — питам аз, когато ми подава ключовете за стаята.

Той се замисля.

— Хранителното магазинче — точно до мотела. Отворено е до полунощ. Там работят местни хора. Или пък в някоя агенция за недвижими имоти — тук бъка от тях. И те работят до късно. Има и два ресторанта в града, които предлагат и други неща, освен храна на туристите. Опитайте в „Клиф Хаус“.

Благодаря му и поглеждам към ключа, който няма прикачен номер.

— Къде е стаята ми?

— Вие сте в Канада — казва ми той. — По алеята, третата вляво.

— Канада?

— Всичките са наречени на различни места — обяснява хлапето. — И мебелировката е съответна. За да е по-оригинално, сещате се. Някой е решил, че номерата са досадни. Прекалено йерархични.

— Това е толкова калифорнийско! — казва жената зад мен. — Направо страхотно, не мислите ли?

В хранителния магазин пускам една възрастна дама да мине пред мен, за което тя ми благодари многословно. Купува си кутия цигари „Салем Лайтс“, голям пакет чипс и половин литър кондензирано мляко.

Жената на касата е млада и огромна, поне метър и деветдесет и над сто килограма. С кръглото си херувимско лице прилича на гигантско бебе.

Слагам бутилката трапезна вода на лентата.

— Търся един човек — казвам й. — Може би го познавате?

Тя навежда шишето към скенера с опитно движение на китката и го маркира.

— Долар и дванайсет — казва.

— Един мъж, казва се Люк Мерц. Той е…

— … проклет жабар, това е той — озъбва се касиерката. — Не, вика, не бил жабар, белгиец бил. — Клати глава. — Сякаш има разлика. Мразят ни и в червата. Големи съюзници сме, няма що!

— Значи наистина го познавате? — казвам аз.

Жената с бебешкото лице не пропуска да изкоментира с пръхтене глупавия ми въпрос: