Джон Кейс - Убийството като шедьовър

Трудно ми беше да реша на кого да се обадя, но накрая реших това да е баща ми. Макар че го събудих и му изкарах акъла с обаждането си по това време, знаех, че той ще ми намери добър адвокат.

— Татко?

— Алекс, какво?

— Бързам. Няма много време.

— Какво искаш да кажеш? — пита баща ми, гласът му трепери от уплаха. Но после сам оттегля въпроса си. — Няма значение. Какво да направя?

Нощта продължава безкрайно. Отначало мисля само за това по колко много начина нещата могат да се объркат, как малкото оставащо време може да се стопи безвъзвратно. Онова, което съм чел за трика с въжето, ме навежда на мисълта, че представлението ще се състои рано сутринта на десети август, преди мъглата да се е вдигнала. Сега е девети август. Кога отваря съдът? В девет сигурно. Кога ще се гледа делото ми? Кой знае?

Крача. Не мога да стоя на едно място. Когато публиката се е настанила и е готова да види легендарния трик с въжето, когато едно от децата ми излезе с Байрън Будро на сцената като негов асистент (а другото вече е скрито и чака да дойде ред за триумфалната му поява), аз още ли ще бъда тук, безсилен в ареста на окръг Сонома?

А дори адвокатът да се появи и да ми издейства освобождаване под гаранция, как ще проникна в „Мистери“?

Адвокатът клати глава.

— Едва ли е можело да ви се случи в по-неподходящ окръг — казва ми той. — Това е богаташки район с ниска престъпност и на оръжията не се гледа с добро око. Гаранцията ще излезе солена на баща ви.

— Но все пак смятате, че ще ме пуснат под гаранция, нали?

— О, да. Освен ако съдията не е изкарал много кофти нощ. Така де, досието ви е чисто. Приятелите ви се отзоваха да гарантират за вас — наложи се да ги вдигна посред нощ, но събрах необходимите показания. А и нека си го кажем честно — обстоятелствата са във ваша полза. Ако някой отвлече моите деца… сигурно бих постъпил като вас. Въпросът е — защо не сте го направили законно?

Аз само клатя глава.

— Единственият проблем е оръжието. Купили сте го в някакъв парк от нелегален имигрант? — Той примижава. — Кой знае?

В десет и петнайсет съм изправен на съд.

— Ваша чест, мисля, че щатът ще е в безопасност, ако господин Калахан бъде освободен срещу гаранция.

— Представите ни за безопасност се различават, господин Донкастър. Както изтъкна господин Хуарес — той кима към помощник окръжния прокурор, — господин Калахан не е свързан с нашата общност. Няма работа, няма местни контакти. В този смисъл съществува риск от бягство.

— Но това е първото му нарушение. Във всяко друго отношение господин Калахан е примерен гражданин. А и Ваша чест трябва да вземе предвид сполетялото го наскоро нещастие. Задължителни посещения при психоаналитик, които да насочат в правилна посока разбираемата му скръб и гняв, биха били подходящо отсъждане…

— Преди да продължите в същия дух, господин Донкастър, нека ви уведомя, че пистолетът на клиента ви вероятно е свързан с едно убийство в окръг Сан Диего.

— На коя дата е било извършено това престъпление?

Съдията наднича над очилата си.

— Миналия вторник, трети август.

Донкастър се навежда към мен.

— Тогава бях… в Лас Вегас, струва ми се. Или в Ню Орлиънс.

— Моят клиент не е бил в окръг Сан Диего на въпросната дата, Ваша чест.

— Това не е тема за предварителното изслушване, адвокат. Гаранцията се определя на сто хиляди долара.

— Но, Ваша чест…

— Следващото дело.

Минават час и половина, докато се уредят нещата с гаранцията, и е почти обяд, когато ми връщат портфейла, мобилния телефон и дребните пари, които са били в джобовете ми, и аз заставам пред съдебната палата на Санта Роса, повече или по-малко свободен човек. Колата ми е закарана на полицейски паркинг в Гернвил, което е на трийсет мили южно от Гуалала. За миг съм парализиран от чувство за безпомощност, не знам какво да правя. Да взема такси до Гернвил? Или да взема друга кола под наем тук, в Санта Роса?

Най-напред, макар и неохотно, се обаждам на родителите си да благодаря на татко и да им кажа, че съм добре. Истинско облекчение е да попадна на телефонния секретар.

Вместо да тръгна право към крайбрежието, отивам на гише съдебна информация и там една усмихната жена ме насочва към окръжната канцелария. След десет минути седя пред един компютър и разглеждам план-скица на участъка от брега, който ме интересува. Собствеността на „Секвоя Солюшънс“ обхваща петстотин двайсет и един акра с почти една миля брегова ивица. Един голям ромбоид и няколко по-малки показват разположението на къщата и прилежащите й сгради. Прави впечатление, че са доста навътре от брега.