Джон Кейс - Убийството като шедьовър

Огромният парцел на „Сий Ранч“ се простира северно от имението на Мерц. На юг има няколко тесни участъка земя от магистралата до морето, които са собственост на различни хора.

Питам служителката дали в града има магазин, който продава туристическа екипировка. Тя ме насочва към един търговски център в покрайнините и по моя молба ми вика такси.

Карам шофьора да ме изчака, докато напазарувам. Осем минути по-късно излизам от магазина с туристически обувки, чорапи, раница, топло яке и голям фенер „Маглайт“. Фенерът е тежък. Но пък вече нямам пистолет, а едно опитно ченге от Вашингтон веднъж ми каза, че си има причина полицаите да харесват „Маглайт“. Те са по-добри от полицейските палки.

После питам таксиджията къде мога да си наема кола. Двайсет минути по-късно потеглям от паркинга на „Санта Роса Екзекютив Ренталс“ в сребристо беемве.

От Санта Роса до Гуалала са само седемдесет мили, но пътят гъмжи от малки и големи завои и зони с ограничение на скоростта. Пътувам повече от два часа, въпреки че натискам педала за газта при всяка възможност. Намерението ми беше да се върна в „Брейкърс Ин“, за да си взема куфара и най-вече лаптопа, но вместо това се отправям директно към офиса за даване под наем в „Сий Ранч“.

Блондинката зад бюрото явно не долавя нетърпението ми. Когато съм готов да наема едно свободно бунгало с изглед към океана в южния край на комплекса, тя иска да ми покаже всички други алтернативи.

— Не, благодаря, това ме устройва идеално.

— Цената е триста двайсет и девет долара на нощ, минимум две нощи престой. Всъщност — казва тя, тракайки по клавиатурата, — резервирано е за понеделник, така че мога да ви настаня само за…

— И без това мога да остана само два дни. Устройва ме.

Плащам с Visa. Жената ми дава карта на комплекса, пропуски за различните атракции, талон за колата ми, програма на културните мероприятия и най-накрая ключовете.

Вече е пет и двайсет, когато паркирам колата зад бунгалото. Влизам само за минута, колкото да взема двете безплатни шишета с вода и двете увити в целофан бишкоти. Слагам водата, бишкотите, портфейла си, фенера, мобилния си телефон и якето в раницата. Накрая преравям чекмеджетата в кухнята и намирам пакет залепващи се пликчета. Прибирам телефона си в едно от тях, портфейла — в друго. Взимам и кухненски нож.

А после се отправям към плажа в съседство със земята, принадлежаща на Люк Мерц. Минавам покрай сивокоса двойка, и двамата в добра форма, почти като деветнайсетгодишни. Жената има красива усмивка. Махат ми и си продължават по пътя.

Пейзажът е див. Векове наред вълните са се плискали в скалата, оформяйки архипелаг от назъбени колони, всяка с различна форма според твърдостта на скалния си състав. Водата ги е оформила като минарета или кубета на руски църкви. Сред тях тук-там стърчат монолитни скали и групи от изгладени камъни като гигантски топки за боулинг. Водата се блъска във всичките. Близо до брега петна от кафяви водорасли се носят по вълните, които са огромни. Когато се ударят фронтално в скалите, сблъсъкът е изумителен и гейзери от пяна се издигат на двайсетина метра във въздуха.

Линията на прибоя е чиста, белязана от тъмна неравна черта от водорасли, дребни отломки и други боклуци, оставени от прилива. Ако погледнеш към сушата, отвъд прибоя, става ясно, че по-близките до брега скали не винаги са били извън обсега на водата. Назъбените форми достигат на двеста и повече метра нагоре по възвишението, където свършват с неравна скална стена, над която се провижда свежата зеленина на вълнистите поляни.

И тогава я различавам — спуска се право надолу през поляните — зъбатата бодлива тел по границата между „Сий Ранч“ и „Мистери“. Отлив е и аз се придвижвам предпазливо от страх да не навляза в обхвата на охранителните камери. Както и очаквах, оградата продължава и през скалистия участък, но свършва на метър-два от линията на прибоя.

Също като жителите на повечето щати, калифорнийците имат конституционно право да се разхождат по плажовете и земята между приливната и отливната линия се смята за публична собственост. Единственият проблем е достъпът. Неотдавна направихме репортаж за спора частна — обществена собственост върху плажовете, когато група активисти организираха „плажна“ стачка в Малибу. Застъпници на свободния обществен достъп транспортираха стотици плажуващи с моторни лодки. Множеството окупира пясъка пред къщите на богатите и известните за няколкото часа до прилива.