Джон Кейс - Убийството като шедьовър

Трябва да призная, че когато видях думата „плаж“ върху план-скицата на „Сий Ранч“, си мислех за пясък, а не за камънаци. Панталоните ми са кафеникави на цвят и избрах яке в бежов цвят с цел да не изпъквам твърде много на фона на пясъка. Грешка. Тук няма много пясък. Само скали, а там където са мокри, цветът им е почти черен.

Има два начина да продължа. Единият е да изчакам нощта и да се опитам да се промъкна в „Мистери“. Но ще трябва да го направя тук, през скалите, а релефът е толкова насечен, че би било почти невъзможно. Луната би ми помогнала, ако небето се изчисти, но засега поне облачната покривка е плътна и ниска.

Другият вариант е да нагазя във водата и да се катеря от скала на скала, докато се отдалеча достатъчно от обсега на камерите. Охранителните камери обикновено нямат голяма дълбочина на обхвата. И след като заобиколя достатъчно, ще тръгна към брега. Разбира се, Мерц може да има някакво наблюдение и върху бреговата ивица, но се съмнявам. Никой не би могъл да мине с лодка и дори с кану-каяк през тези скали, без вълните да го смажат. Почти сигурно е обаче, че Мерц има наблюдение на къщата.

Часовникът ми показва шест и трийсет и пет. Кога се стъмва? В осем и половина? В най-добрия случай ми остават два часа дневна светлина.

Не мога да се изкача в район, близък до брега, защото камерите ще ме хванат. Това означава, че ще трябва да заобиколя от другата страна на прибоя, който е крайно неравномерен заради многото скали. Другият проблем е, че между отделните скали има разстояние.

Ясно ми е, че няма начин да остана сух. Водата е студена, много студена. Потапям ръка и се опитвам да преценя температурата й. Десет градуса? Най-много дванайсет. Достатъчно студена ръката ми да изтръпне само след трийсет секунди. Толкова студена, че би трябвало да имам водолазен костюм. Катерачески обувки. Ръкавици. Клинове и въжета.

Опитвам се да очертая наум маршрут, който ще ме отведе от скала на скала отвъд прибоя. Вдигам си качулката, стягам връзките, пъхам панталоните си в чорапите, навеждам глава и тръгвам.

Отначало е трудно, но не и невъзможно. Обувките ми са неподходящи, но скалите са толкова грапави, че лесно избирам подходящи места да стъпя. От един момент нататък вече не мога да избегна пръските на вълните и се поизмокрям. После обаче стигам до място, където нямам избор, освен да нагазя във водата, иначе трябва да се върна назад и да изгубя може би половин час.

Няма какво да му мисля. Просто нямам избор — нагазвам до хълбоците, като придържам раницата на гърдите си. Придвижвам се бавно и тромаво през студената вода. Подводното течение е силно и се налага да вървя странично като рак към следващата скала.

Когато най-после стъпвам на твърда земя, вече не си чувствам краката. Температурата на въздуха не може да е повече от четиринайсет-петнайсет градуса, така че не е голямо облекчение да изляза от водата. Продължавам напред и усилието ми помага да се стопля.

Колкото повече се спуска слънцето и пада температурата, толкова повече ще страдам от студа. Ще трябва много да внимавам да не падна.

Доста се катерех преди да се родят момчетата. Допадаше ми енергията, прецизността и концентрацията, които скалното катерене изисква. Най-много ми харесваше предизвикателството, обичах да се подлагам на изпитание — да разделям риска на контролирани дози.

В известен смисъл катеренето беше пълната противоположност на онова, което правех в работата си. Когато работиш във военна зона, също се опитваш да намалиш максимално риска, но не можеш да го контролираш. Опасността те връхлита отвън тотално.

При скалното катерене е различно — ти избираш къде да поставиш ръката или крака си. Единствено ти знаеш дали си достатъчно силен или достатъчно гъвкав за определено движение. Пак може да пострадаш, да попаднеш на ронлива скала, но в повечето случаи действаш в границите на собствените си способности и страх. Това ми харесваше.

Този път е различно. Първо, никога не съм се катерил по мокра скала. Второ, аз всъщност не се катеря към някакъв връх. Придвижвам се ту нагоре, ту надолу по труден терен. И за разлика от спортното катерене сега времето ме притиска и не съществува възможност да се откажа заради схванат мускул или прекомерна умора. И вместо кадифената гума на катераческите обувки, които се прилепват сигурно към всяка неравност или пукнатина, нося туристически кубинки, които изискват много по-грапава повърхност за добро сцепление. Бих ги събул — възможно е да се стигне и до това, — но стъпалата ми ще се разранят само след няколко минути. Освен това са ледени. Вече изобщо не ги усещам.