Джон Кейс - Убийството като шедьовър

И тогава го откривам.

Не знам какво съм очаквал, но сцената ми взима дъха.

Заравнена, покрита с чакъл сцена е очертана с огромни бетонни урни, преливащи от цветя и зелени клонки. На това забележително място, с лице към сцената и морето зад нея, е издигнат малък амфитеатър. Отдалечени от сцената само на метър-два, три полукръга от излъскан гранит са вградени в естествения наклон на земята.

Малкият театър е толкова красив, че ужасното му предназначение изглежда още по-смразяващо. Вдясно от сцената един параван от дървени решетки с пълзящи по него лози и цветя скрива няколко заключени с катинар сандъка. А под голям брезент се крие огромна кошница.

Бих искал да поогледам още. Да разузная — пътеката, която води към театъра, например, — но вече съм се отказал от идеята да издебна групичката, когато тръгне насам да подготви сутрешното представление. Научил съм достатъчно за номера с въжето, за да знам, че Будро най-вероятно си има един, а защо не и двама помощници. Ще ме превъзхождат числено, а и съм невъоръжен — ако не броим фенера.

Единственият ми шанс е изолацията и изненадата. И понеже почти се е стъмнило, нямам време за друго, освен да се изкатеря на една от кулите преди окончателно да е паднала нощта. И двете са доста високи, повече от двайсет метра, струва ми се. Не са напълно еднакви — все пак са естествени образувания, — но доста си приличат. Разстоянието между тях е почти сто метра. Широки в основата си, скалните кули постепенно и неравномерно изтъняват към върховете, които дори сега са скрити в мъгла.

При нормални обстоятелства кулите не биха затруднили дори катерач със скромни умения, но аз съм толкова уморен, че изкачването продължава сякаш безкрайно. Тъмнината ме затруднява допълнително. Над мен луната плува под дебели облаци, осигурявайки водниста и пресеклива светлина, която не ми помага особено.

Пет-шест пъти единият ми крак ми се плъзга и мускулите ми са толкова уморени, че с мъка успявам да възстановя позицията си. Преполовил съм височината, когато стигам много близо до края на физическите си възможности и почти… почти се отказвам. Това ме изпълва със страх и аз спирам за няколко минути въпреки обкръжаващия ме мрак. Продължавам бавно, като си почивам на всеки метър. Най-накрая откривам онова, което знам, че ще е там — дървена платформа.

Издърпвам се отгоре й и се просвам по корем.

Квадрат със страна метър-метър и двайсет, платформата ми се струва като дворец. Такова облекчение е да не се налага да поддържам захват и да разпределям тежестта си. След няколко минути почивка вадя останалото шише с вода от раницата и изпивам половината.

Няма много светлина, но очите ми отдавна са се нагодили към мрака. Виждам двата кабела, опънати към отсрещната кула. Там обаче няма платформа — поне аз не я виждам в тъмното. Буквално се разхълцвам от благодарност, че съм избрал правилната кула. Никога не бих успял да се спусна обратно и да изкача другата.

Единият кабел е опънат под платформата, другият — на метър и нещо над мен. Този под мен е закрепен с махово колело и лебедка. Другият, горе, има няколко лоста и зъбни колела, както и масивен генератор, занитен за скалата.

На метър под долния кабел, провиснали в пропастта между кулите, се полюшват няколко тъмни примки. От кабела над мен виси някакво съоръжение, което изглежда има широка „уста“ от триъгълни метални зъби.

Минават няколко минути, докато се сетя как работи всичко това. Фокусникът хвърля въжето (като няколко пъти го оставя да падне за по-голям ефект), докато то не се преметне през някоя от висящите примки — които сигурно са покрити с лепящо велкро или нещо подобно. На този етап скрит помощник — или пък механизмът се задвижва с радиосигнали — задейства устройството на втория кабел, премества го над въжето и го снижава, докато не захапе свободния край на въжето. След това механизмът бива повдигнат вертикално, докато въжето се изпъне.

Отначало си мисля — с ужас заради риска, — че Шон или Кевин, който от тях ще се катери по въжето, ще трябва да мине по кабела, за да стигне до платформата. Но не. Въжена примка, като онази за слизане с двойно въже, чака закачена към кабела над мен. Всеки, който се покатери по вертикалното въже, може да пъхне крак в примката и да се изтегли с ръце до платформата.

Сядам на платформата. Няма как да разбера дали механизмът се нуждае от човек, който да го задейства, или се задвижва с дистанционно управление. Просто ще трябва да изчакам.