Джон Кейс - Убийството като шедьовър

Сигурно е усещал, че нещо не е наред. На някакво ниво сигурно е разбирал, че го държат в плен. Но през всичките тези седмици се е държал, адаптирал се е към онова, което са му казвали, приемал е странния живот, който са водели с брат му, опитвал се е да убеди себе си, че всичко е наред, че това е някакъв друг вид нормално съществуване. Но подсъзнателно сигурно се е тревожел за противоречията в историята на Флейтиста. Сигурно се е чудил защо не са ги потърсили бабите и дядовците им. Сигурно се е чудил за сто неща.

Сега пак е моето малко момченце и започва да плаче.

Накрая се притиска в мен и аз го прегръщам.

Не е възможно, наистина не е възможно да опиша какъв е този миг, каква е сладостта да видя отново детето си, да го държа на гърдите си.

Но не продължава дълго. Отблъсквам го внимателно назад и го поглеждам в очите.

— Кевин, чуй ме. Какво трябва да направиш сега? — Махвам с ръка към сцената долу. — Трябва да направиш всичко точно така, както сте го репетирали.

Той клати глава. Изглежда ужасен.

— Нищо. Ъъ. Трябва да пусна това да се плъзне назад. — Раздвижва китка и праща примката обратно в средата на кабела. — После трябва да чакам.

— Колко дълго?

Той свива рамене.

— Докато той не ми извика.

— Слушай, Кев. — Слагам ръка на рамото му. — Трябва да разбереш, че…

— Мислех, че заради мене си катастрофирал — казва ми той, гласчето му е изтъняло и сякаш пропито със сълзи. — Мама винаги казва, че мобилните телефони са опасни.

— Кевин, изобщо не съм катастрофирал. Господин Будро те е излъгал.

— Кой?

— Господин Карефор?

— Доктор Карефор — поправя ме той. — Док.

— Добре. Така, няма значение кой е — той ви е отвлякъл. Не съм бил ранен, нито болен. С мама много се притеснихме и упорито ви търсихме. Мислиш ли, че мама не би потърсила момчетата си, каквото и да е станало?

— Но той каза, че така помагаме, каза че… — Сега гласът му е войнствен, несигурен. Отново започва да плаче.

— Кевин. — Млъквам и затварям очи. — Той смята да те убие — това е част от фокуса. Част от представлението му. А след това ще убие и Шон.

— Но защо?

Аз клатя глава.

— Сега ще имам нужда от помощта ти.

— Тате? Ще се оправи ли всичко?

— Абсолютно. Но трябва да ме чуеш добре. Трябва да направиш съвсем точно онова, което се очаква от теб. И после, докато той се катери по въжето, искам да се скриеш. — Хващам го за ръката, обръщам го и му показвам малката ниша зад платформата.

— Ами ако падна? Тате… може да падна.

— Няма да паднеш. Бива те да пазиш равновесие. Помниш ли стълбата на Яков? Само ти успя да се качиш по нея.

Усиленият глас на Флейтиста долита до нас:

— Какво виждаш там горе, момче?

— Тате — прошепва Кевин, — на стълбата на Яков беше Шон.

Колкото и да е глупаво, това за миг ме парализира и не се сещам какво да кажа. Да объркаш близнаците е най-големият грях, който могат да извършат родителите им спрямо тях.

— Кев… можеш да го направиш. Има достатъчно място. Трябва да го направиш. Виж, ще ти дам раницата си. Искам да ми я пазиш. — И наистина му давам раницата, най-вече за да му възложа някаква задача, върху която да се съсредоточи. Преди това обаче изваждам фенера и го пъхам в колана си.

Отново усиленият глас на Флейтиста:

— Спиш ли, момче?

Кевин изглежда се е вкаменил.

— Попитах какво виждаш там горе, момче?

Отварям юмрук, вадя микрофона и го закачам за пояса на гърдите на Кевин.

— Отговори му — прошепвам.

— Небе — казва Кевин, гласът му трепери.

Смях отдолу.

— Какво друго?

— Облаци. — Все още звучи, сякаш е на път да се разплаче.

Нов смях.

— Хайде връщай се, трябваш ми. — Гласът е делови.

— Но на мен тук ми харесва. Не искам да слизам.

Продължават да си разменят реплики, Флейтиста се ядосва все повече от нахалството на момчето.

Налага се да оставя Кевин и да се покатеря по скалата.

— Ако не слезеш долу моментално — казва Флейтиста със строг глас, — ще трябва аз да се кача и да те смъкна.

— Давай — казва Кевин. — Опитай се, старче. Бас ловя, че не можеш да се покатериш по въжето.

Сгушил съм се в старото си скривалище над платформата. Кевин вдига очи към мен. Давам му знак — време е да се скрие.

Въжето започва да се клати напред-назад, докато Флейтиста се катери по него.

Публиката го насърчава с викове.

И тогава го виждам, кестенявата му лъскава коса се появява през мъглата. Също като Кевин и той е облечен като факир и пак като Кевин се е съсредоточил върху изкачването. В неговия случай задачата му е усложнена от факта, че — по пиратски — държи нож със закривено острие между зъбите си.