Джон Кейс - Убийството като шедьовър

Много бавно и внимателно започвам да се придвижвам надолу към него.

Когато стига до примката и провира ръката си през нея, поглежда към платформата. И се намръщва. Знам какво си мисли — къде е Кевин?

Издърпва се на платформата и вади ножа от устата си.

— Къде си, момче? — вика той, все още в ролята. — Писна ми от теб. Сериозно ти говоря!

Смях долита от публиката долу.

Фокусникът се изправя и започва да се обръща.

Не обичам да се бия. Не че по принцип избягвам конфронтацията. Просто почти не съм попадал в ситуация, която да изисква физически бой. Там, където израснах, никой не се биеше — просто всички бяхме прекалено заети с организираните си занимания. Боят просто не беше в програмата ни. Веднъж цапардосах едно хлапе, което ми влезе лошо по време на футболен мач, но фактът, че наистина го ударих, си беше чиста проба лош късмет. Изгониха ме от играта, бях наказан за следващите две срещи и ми се наложи да изслушам десетки лекции за това колко е важно да се владееш.

Никога не съм ходил на школа по карате или бокс.

С други думи, нищо в миналото ми не ме е подготвило за онова, което се каня да направя.

И въпреки това връхлитам от онази скала като истински каскадьор.

Преди онзи дори да разбере, че съм там, преди да се е обърнал докрай, аз вече съм го ударил толкова силно с фенера, че чувам как костите на тила му се разтрошават. Внезапно навсякъде се появява кръв — по мен, по скалите, във въздуха, по него.

Залита, но за мое изумление не пада. Издава протяжен звук на ранено животно, който микрофонът улавя, после се обръща, очите му святкат, с нож в ръка. Бих могъл да се закълна, че се усмихва. После замахва странично към мен, пропуска първия път, но не и при обратния замах, който разпаря ръкава на якето и ръката ми над лакътя.

Стон излита от устата ми, когато Будро замахва към гърлото ми. Колкото и да е невероятно, светът е замлъкнал — или почти. В инжектираното с адреналин забавено действие на вероятното ми убийство аз чувам как вълните се блъскат в скалите долу, чувам и задъханото очакване — или объркване може би — на публиката под пласта от мъгла.

Замахвам с фенера и пропускам, после отбивам нов удар с ножа. Острието се плъзга по фенера, впива се в пръстите ми и кръв опръсква лицето ми.

Будро отстъпва крачка назад да заеме позиция. За миг застива, диша тежко и се олюлява, ножът виси покрай бедрото му. Има вид сякаш всеки миг ще припадне. Окуражен, аз правя крачка към него, после отскачам назад, когато той ме напада с рев. Като изпаднал в амок диригент, сече трескаво въздуха и ръмжи, зъби се, изпаднал в истерия. Лудостта се излъчва от него като горещина от фурна.

Зад себе си чувам Кевин да простенва, наполовина скимтене, наполовина вик. Този звук ми действа като токов удар. Едновременно обезумял и бесен, ужасен и яростен, аз се хвърлям върху фокусника и двамата падаме върху платформата в кълбо от кръв, ръмжене и викове на болка.

Не е за вярване, но аз съм отгоре, с подлакътника си на гърлото му, а дясната ми ръка е приковала китката му към земята. Той прави слаб опит да ме удари с другата си ръка, но не му е останала никаква сила. След миг мускулите му се отпускат, а очите му се смекчават.

— И сега какво? — пита той.

Сърцето ми се блъска в гърдите и минава сякаш цяла минута, докато си поема достатъчно дъх. Когато съм способен да стана, го правя, посягам надолу, грабвам в шепа косата на Будро и го издърпвам на крака.

Той се хили.

— И как си мислиш, че ще се отървеш от мен?

Казвам с нисък глас, почти ръмжене:

— Това е лесната част, копеле побъркано.

И с тези думи го хващам за врата, обръщам го и го блъсвам през ръба на платформата, откъдето той полита с крясък към фенклуба си на двайсет метра по-надолу.

В амфитеатъра цари хаос, всички крещят и викат. Кевин изпълзява от малката ниша към мен, ужасен и хлипащ. Ранен съм, кървя като заклано прасе. Още съм на крака, треперя силно и има много кръв, но иначе съм добре.

Знам, че трябва да действаме бързо. Засега хората долу може би са решили, че падането на Будро е злополука. А може би не.

Не знам какво ме кара да мисля, че момчетата, които е трябвало да играят централна роля в шоуто, за кратко ще бъдат забравени от всички. Самият Шон като нищо може да се е зачудил какво става и да е излязъл от скривалището си, за да разбере. Но не мисля така. Мисля, че е в кошницата си и чака уговорения сигнал.

— Кевин — казвам аз, — трябва да измъкнем Шон.

Той не спори, очите му са огромни.