Джон Кейс - Убийството като шедьовър

— Би ли ми го казал буква по буква? Добре. Благодаря, Кели. Добре. Добре.

Деланд се обръща към мен.

— Има нещо, но Кели каза да ви предупредя — самият той не е виждал екземпляр на книгата.

— Коя е книгата?

Деланд поглежда написаното.

— „Автобиографични мемоари на император Джахангуеир“.

— Бихте ли ми казали последното буква по буква?

Вместо това той ми подава листчето, на което го е записал.

— Ако не можете да ми разчетете, книгата е написана през седемнайсети век — казва Деланд, — но изданието, което търси Мерц, е превод от един англичанин на име Дейвид Прайс. Публикувана през 1829. Според Кели в книгата се съдържа едно от най-пълните известни описания на трика с въжето.

— Колко би струвала такава книга?

Той се замисля за миг.

— Грубо казано? Хммм. Рядка е, но пазарът не е голям. Копърфийлд би могъл да наддава, за да я има в музея си, така че това би вдигнало цената. Трудно се намира. Според мен Мерц би бил доволен да плати пет хилядарки за книгата.

— Дължа ви едно питие.

— Разбирам накъде сте тръгнал, Алекс — казва той. — Внимавайте.

Отнема ми няколко минути да си създам имейл акаунт в Яху! Под име, което избирам от телефонния указател — Даниел Хелуиг. Правя едно бързо търсене в Гугъл, което ми дава съкратен списък на дилърите, занимаващи се с редки книги за магическото изкуство, после пращам имейл до групата.

Използвайки псевдоним, предлагам първо издание на „Джахангуеир“ за пет хиляди долара с уговорката, че книгата ще бъде на разположение само два дни. След това, пише „Даниел“, той щял да замине на продължителен престой зад граница — поради което и продава книгата. За да направи престоя още по-продължителен.

Изпратил съм имейла и нямам какво да правя, освен да си убия някак времето — и в пристъп на оптимизъм да си купя пищов.

Лиз мрази оръжията, омразна й е самата мисъл за тях — така и не позволи да купим на момчетата пушки играчки, макар че отвращението й явно не се простира и върху мечовете. Веднъж наказа Шон само защото той я застреля на шега с един банан. А мисълта, че имам оръжие, я подлудяваше, и аз се отървах от стария револвер „Бритиш булдог“, който бях получил в наследство от дядо си. Подарих го един от братовчедите си. Неговата съпруга няма нищо против оръжията.

Дядо ме научи да стрелям и какви грижи се полагат за огнестрелно оръжие. Не беше ловджия, но живееше на село, в северен Уисконсин, и въпреки недоволството на баба ми беше на мнение, че всеки трябва да знае как да се оправя с едно „пушкало“, както той се изразяваше.

Спирам пред банкомат, след което се отправям към Пламър Парк. Минал бях покрай него на път за гробището, така че го намирам без проблеми — зелено петно с много дървета насред бетонния град. Разликата беше някак още по-остра преди две години, когато снимахме тук за репортажа за руската мафия. Разхождам се и виждам, че паркът все още е любимо място за разтакаване на руските имигранти, които играят шах, дремят по пейките и спорят на сянка под дърветата. От приглушените разговори и разтваряните скришно палта, под които се крие нещо, разбирам, че паркът все така е и един вид пазар, мястото, където да идеш, ако ти трябва Ролекс втора ръка, краден мерцедес… или оръжие.

Минавам покрай тенис кортовете, където две латиноамериканчета си подават топката с мощни и прецизни удари.

Сядам на пейка. Половината издълбани в зелената боя надписи са на кирилица. След десет минути едно хлапе с торбести панталони се примъква на съседната пейка. С кожено яке е, въпреки жегата, пали цигара и се навежда към мен.

— Търсиш ли нещо, човече?

— Може би.

— Трева или крак?

— Пистолет.

Той свива рамене.

— Дай ми минутка. — Ръцете му са покрити с татуировки, няколко ластара се подават и над яката му. Татуировките са груби, от типа „направи си сам“, който е популярен сред затворниците. Хлапето вдига пръст. — Пари в брой. Триста кинта.

Кимам неангажиращо.

— Ако го харесам. Искам четиридесет и пети.

Връща се след пет минути с хартиена кесия на „Бъргър Кинг“. Изглежда малко нервен.

— Не се притеснявай — казвам му. — Не съм ченге.

Той се смее.

— Въобще не ми пука — казва той. — И без това в края на седмицата летя за Москва. Да ме арестуват? Тъкмо ще ме депортират за тяхна сметка. — Хили се самодоволно. — Може да се уредя и с място до прозореца.

Поглеждам в кесията. Пистолетът е трийсет и осми калибър, а не четиридесет и пети — факт, който изтъквам на хлапака. Изтеглям магазина.