Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

Хагедорн побърза да й се притече на помощ.

— Хванете се за ръката ми! — каза загрижено той. — Аз ще ви изтегля.

Тя тръсна глава.

— Само да сте посмели! Аз не съм от ония, дето чакат да ги спасяват.

В очите и имаше сълзи.

Сега вече никой не можеше да го спре. Той се наведе, сграбчи я, измъкна я от пряспата, прегърна я с две ръце и я целуна по устата.

След това тя каза:

— Разбойник такъв! Подъл тип! Мошеник! Търговец на момичета!

А после — без всякакви удръжки — му върна целувката. При това отначало барабанеше с малките си юмручета по неговите рамене После пръстите й се разтвориха. Затова пък съвсем бавно се затвориха очите й. По дългите й, черни клепки все още имаше малки сълзи.

— Е, как беше? — запита Шулце, когато се върнаха.

— Трудно се поддава на описание — каза Хагедорн.

— Да, да — каза с разбиране господин Кеселхут. — Тия глетчери и гледки, и снежни преспи наоколо! Просто ти липсват думи.

— Особено преспите! — потвърди младият човек.

Хилде строго го изгледа.

Леля Юлхен тъкмо се събуждаше. Лицето й беше изгоряло от слънцето. Тя се прозина и разтърка очи.

Хилде седна и каза:

— Ела, Фриц! До мен има още едно свободно място.

Лелята, наелектризирана, скочи.

— Какво се е случило?

— Нищо особено — каза младото момиче.

— Но ти му говориш на „ти“ — извика старата жена.

— Вече не се сърдя за това на племенницата ви — забеляза Хагедорн.

— Че и той ми говори на „ти“ — каза Хилде.

— Работата се състои в следното — обясни Фриц. — Хилде и аз решихме през идните петдесет години да си говорим на „ти“.

— А после? — запита леля Юлхен.

— После ще се разведем — заяви племенницата й.

— Сърдечни благопожелания! — извика зарадван господин Кеселхут.

Докато лелята все още се мъчеше да си поеме дъх, Шулце запита:

— Мила госпожице, имате ли случайно някакви близки?

— Извинете — заяви младото момиче. — Разполагам случайно с един баща.

Хагедорн намери отговора й много удачен.

— Симпатичен ли е поне? — запита той.

— Понася се — рече Хилде. — За щастие има твърде много недостатъци. Това е погребало без остатък бащинския му авторитет.

— Ами ако той изобщо не може да ме търпи — запита угрижено младият човек. — Може би иска ти да се ожениш за някой банков директор. Или за някой ваш съсед ветеринар. Или за някой училищен съветник, който всеки ден седи насреща му в трамвая. Такива неща са се случвали вече. И като чуе само, че аз нямам дори работа!

— Все ще си намериш някаква — утеши го Хилде. — А пък ако и след това се опъва още, ще престанем да го поздравяваме на улицата. Той не може да понася подобно нещо.

— Или пък колкото се може по-скоро ще го направим дядо на десет внучета — обмисляше Фриц. — И после ще му пъхнем и десетте в пощенската кутия. Това винаги оказва въздействие.

Леля Юлхен разтвори уста и запуши ушите си.

Шулце каза:

— Точно тъй! Ще му видите сметката вие на тоя дядко!

Господин Кеселхут предупредително вдигна ръка.

— Не бива да говорите за господин Шулце с такова пренебрежение, господин Шулце!

Това дойде вече прекалено много за леля Юлхен. Тя стана и поиска да се връщат в Брукбойрен.

— Но с лифта не пътувам! — заяви тя.

— Да се мине пеш разстоянието е много по-опасно — каза Хагедорн. — А освен това трае цели четири часа.

— Тогава ще остана тук и ще дочакам пролетта — заяви категорично лелята.

— Но аз вече купих билетите за връщане — рече господин Кеселхут. — Нима ще допуснете билетът ви да пропадне?

Леля Юлхен се бореше със себе си. Гледката бе покъртителна. Най-сетне тя каза:

— Това естествено е друго нещо.

И се отправи първа към станцията.

Пестеливостта създава герои.

Рано следобед, докато всеки от по-възрастните госпожи и господа се унасяше в лек сън. Хилдегард и Фриц отидоха в гората. Държаха се за ръце. Поглеждаха се усмихнати. Понякога спираха, целуваха се и галеха нежно косите си. Играеха на гоненица. Но най-вече мълчаха и им се искаше да прегърнат всяка елха. Щастието тежеше на раменете им като тонове шоколадови бонбони.

Фриц замислено каза:

— Всъщност ние сме две доста разумни същества. Аз във всеки случай приемам, че е така. На какво се дължи тогава, че постъпваме точно тъй глупаво, както другите влюбени? Държим се за ръчички. Скитосваме ръка за ръка сред оголялата природа. Готови сме едва ли не да си отхапем един на друг носа. Нима това не е идиотско? Госпожице, моля за вашето некомпетентно мнение!