Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

— Сетне Йохан ви сложи да си легнете.

— За бога! — извика леля Юлхен. — Само това ми липсваше още!

— И Йохан каза същото. Но нямаше как. Вие канехте един след друг господата на танци. Най-напред танцувахте с господин Шпалтехолц, някакъв фабрикант от Глайвиц; сетне с мистър Съливан, английски офицер от колониите: после с господин Ленц, търговец на произведения на изкуството от Кьолн; и накрая направихте реверанс дори пред оберкелнера, и тогава вече решихме, че е време да ви отстраним.

Госпожа Кункел се беше изчервила като рак.

— Лошо ли танцувах? — запита тихо тя.

— Напротив. Вие въртяхте кавалерите си безстрашно и със замах. Бяха въодушевени от вас.

Старата, дебела дама си отдъхна облекчено.

— А обясни ли се докторът?

— Бихте ли се изразила по-ясно? — запита Хилде.

— Зададе ли ви четвъртият въпрос иззад вратата?

— Аха! Значи вчера следобед вие сте подслушвала? Не, не е задал още четвъртия въпрос.

— А защо не?

— Може би, защото нямаше врата — каза госпожица Тоблер. — Пък и освен това не бяхме сами.

Госпожа Кункел каза:

— Не ви разбирам напълно, госпожице Хилде.

— Доколкото ми е известно, никой не иска това от вас.

— Такъв един безработен доктор, та това съвсем не е съпруг за вас. Като си помисля само какви партньори можехте да имате!

— Не ставайте смешна сега! — каза Хилде. — Да имаш партньори! Само като чуя такова нещо! Та бракът не е екскурзия!

Тя стана, облече анорака си и се отправи към вратата.

— Елате! Желанието ви ще бъде изпълнено. Ще идем на екскурзия!

Леля Юлхен се понесе тромаво след нея. На стълбите трябваше да се върне, защото беше забравила чантата си. Когато пристигна в хола, останалите стояха вече пред вратата на хотела и замеряха със снежни топки хубавия Казимир.

Тя излезе при тях и запита:

— Докъде ще бъде екскурзията?

Господин Шулце посочи към планините. А Хагедорн извика:

— Към Волкенщайн!

Леля Юлхен изтръпна.

— Вие тръгвайте напред! — замоли се тя. — Аз ей сега ще дойда. Забравих си ръкавиците.

Господин Кеселхут злорадо се усмихна и каза:

— Останете, останете. Аз ще ви заема своите.

Когато зърна началната станция на лифта, госпожа Кункел направо хукна да бяга. Наложи се мъжете да я ловят. Тя риташе и се вайкаше, когато я тикаха в кабинката. Като че ли товареха добитък. Останалите пътници започнаха та й се присмиват.

— Да пътувам нагоре с това нещо? — викаше тя. — Ами ако се скъса въжето?

— За тая цел има две резервни въжета — каза кондукторът.

— Ами ако резервните въжета се скъсат?

— Тогава ще слезем между спирките — заяви Хагедорн.

Тя продължи да буйствува, докато най-сетне Хилде каза:

Мила лельо, нима искаш ние, другите, да паднем в пропастта без тебе?

Госпожа Кункел мигновено занемя и поклати отрицателно глава.

Кабинката се издигна и се плъзна навън. През първите десет минути леля Юлхен не отвори очи. Всеки път, когато минаваха с клатушкане и люлеене покрай някой от стълбовете, устните й безмълвно се раздвижваха.

Бяха изминали горе-долу половината от разстоянието. Тя внимателно разтвори клепки и примигвайки, предпазливо надникна през прозореца. Тъкмо бяха надвиснали високо над една пропаст, осеяна богато със скалисти зъбери, ледени стълбове и замръзнали водопади. Останалите пътници гледаха с благоговение към бездънната бездна. Леля Юлхен изпъшка и зъбите й започнаха да тракат.

— Ама и вие сте една страхопъзла! — рече ядосано Шулце.

Това я възмути.

— Може да ме е страх, колкото си искам! Пък и защо ли да бъда смела? И как да стана? Смелостта е въпрос на вкус. Имам ли право, господа? Ако бях генерал, тогава да. То е вече друг въпрос. Но тъй? Когато сестра ми и аз бяхме още деца — сестра ми се ожени в Хале на Заале, то доста добре дори, за един главен пощенски инспектор имат си и деца, двечки са, те впрочем отдавна изкараха училище, какво исках всъщност да кажа? А, да, сетих се — та тогава през голямата ваканция ходихме в един чифлик — той беше на някакъв наш далечен чичо по баща, същност те бяха само приятели от детинство и не бяха никакви роднини, но ние, момичетата, му викахме чичо по-късно той се принуди да продаде чифлика, защото на земеделските стопани им тръгна зле, но вие всички знаете това, може и да е умрял вече, доста вероятно е дори, защото сега аз съм… разбира се, че трябва да е умрял, защото никой не доживява до сто и двайсет години, естествено има и изключения, преди всичко в Турция, както четох. О, главата ми! Снощи не биваше да пия толкова, не съм свикнала, а освен това съм канила на танц непознати господа. Убийте ме ако щете, нищо не помня, просто ужасно е какво може да се случи на човек в такова едно състояние…