Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

Хагедорн си пое дъх.

— Грандиозно! — каза Шулце. — Браво, браво! Ако и след това Тоблер не ни ангажира, значи, че изобщо не заслужава щастието си!

— Това го казваш ти — заяви патетично Фриц. — Но толкова тъп той положително няма да бъде.

Шулце изтръпна.

— Може би ще я питам още довечера — каза решително Фриц.

— Коя?

— Хилде.

— Какво?

— Иска ли да ми стане жена.

— А ако не иска?

— Това изобщо не ми е хрумвало още — каза Хагедорн. Беше действително ужасен. — Недей да ме плашиш, Едуард.

— Ами ако родителите й не се съгласят?

— Може би няма вече родители. Така би било най-удобно.

— Не ставай жесток, Фриц! Е, ами ако годеникът й не е съгласен? Тогава какво?

Хагедорн побледня.

— Ти си се смахнал Моята Хилде няма никакъв годеник!

— Не те разбирам — каза Шулце. — Защо пък едно такова хубаво, умно, весело момиче, което си има трапчинка на бузата и златисти точици в зениците… защо да си няма и годеник? Да не си въобразяваш, че е предчувствувала за твоето съществование от години?

Фриц скочи.

— Ще те убия! Но преди това ще ида до стаята й. Не мърдай оттук, Едуард! Ако излезеш прав, след това ще те набия на кол. Погрижи се, моля, междувременно за подходящ кол!

Сетне доктор Хагедорн се втурна нагоре по стълбите.

Тайният съветник Тоблер усмихнат го изпрати с поглед.

След няколко минути в хола се появи отново, вече със смокинг, господин Йохан Кеселхут. Понакуцваше още.

— Много ли ми се сърдите, господин таен съветник? — запита угрижено той. — Бях обещал на госпожица Хилдегард всеки ден да докладвам за нашето състояние. Кой би могъл да предположи, че ще довтасат тук? Но за това положително е виновна само тая дебелана Кункел!

— Здраве да е, Йохан! — каза Тоблер. — Каквото станало, станало. Знаете ли вече най-новото?

— Да не е нещо във връзка със стопанската криза?

— Не съвсем, Йохан. Предстои ни годеж.

— Отново ли ще се жените, господин таен съветник?

— Не, дърто магаре! Ще се годява доктор Хагедорн.

— За кого, ако смея да запитам?

— За госпожица Хилде Шулце. — Йохан засия като изгряващо слънце.

— Това е добре — каза той. — Значи скоро ще ставаме дядо.

След продължително търсене Хагедорн намери стаите на леля Юлхен и на племенницата и.

— Уважаемата госпожица е в номер осемдесет и едно — каза камериерката и направи пред него реверанс.

Той почука.

Чу стъпки.

— Какво има?

— Трябва на всяка цена да ви питам нещо — каза с понижен глас той.

— Не може — отвърна гласът на Хилде. — Тъкмо се преобличам.

— Тогава ще поиграем на „три въпроса иззад вратата“ — рече той.

— Е, хубаво, казвайте, господин докторе!

Тя постави ухо на вратата, ала долавяше само силното, развълнувано туптене на сърцето си.

— Какъв е първият въпрос?

— Точно какъвто е вторият — каза той.

— А какъв е вторият?

— Точно какъвто е третият — каза той.

— А какъв е третият въпрос?

Той се окашля.

— Имате ли вече годеник, Хилде?

Тя дълго мълча. Той затвори очи. Сетне, когато му се струваше вече, че е изминала цяла вечност, чу трите думи:

— Още не, Фриц.

— Ура! — извика той така, че коридорът закънтя.

След това побягна.

Вратата на съседната стая предпазливо се отвори Леля Юлхен надникна през пролуката и промърмори:

— Тия млади хора! Като през мирно време!

Госпожа Кункел се беше заблудила в способностите си да пие вино. Може би не носеше никак, защото беше загубила тренинг от сватбата на сестра си през лято 1905-о. Факт е, че на деня след пристигането си в Брукбойрен тя се събуди с катастрофално главоболие. Не можеше да си спомни нищо и закуската й се състоеше от пирамидон.

— Какво стана всъщност снощи? — запита тя. — Много глупости ли издрънках?

— То нямаше да е чак толкова лошо — рече Хилде. — Но започнахте да казвате истината! И по тази причина аз непрекъснато трябваше да танцувам с доктор Хагедорн.

— Бедничката!

— И това не беше толкова лошо. Но белите обувки ужасно ми стягаха. А пък не биваше да давам да се разбере. Инак той нямаше да ме кани повече на танци и тогава всички тайни, които крием от него, щяха да излязат наяве.

— Един ден все ще трябва да ги научи!

— Разбира се, уважаема госпожа. Но нито първата вечер, нито от пияната ми леля, която съвсем не ми е леля.

Госпожа Кункел смръщи чело. Чувствуваше се обидена.

— И какво стана после? — запита намусено тя.