Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Рой си спомни цветните репродукции на картините на Акблом, които разглеждаше като дете, когато скандалът избухна. Той не разбираше какво точно иска да каже Дювал. Изкуството на Акблом наистина струваше скъпо. Ако можеше да си го позволи, Рой би украсил дома си с десетки платна на художника.

— И през всичките тези години цените продължили да се качват, макар и по-бавно, отколкото през първата година след разкриването на престъпленията му. Семейството би направило по-добре, ако бе задържало някои от картините му. Както и да е. Момчето имало четиринайсет милиона и половина след данъчното облагане. Освен ако не живее в разкош, с течение на годините трябва да е натрупал цяло състояние.

Рой се замисли за бунгалото в Малибу, за евтините мебели и за стените без картини.

— Не живее в разкош.

— Наистина ли? Е, и баща му не е живял толкова богато, колкото е можел. Отказал е да купи по-голяма къща и не искал прислуга, която да живее в дома му. Само дневна прислужница и надзирател на имота, който се прибирал вкъщи след пет вечерта. Акблом казал, че желае да живее колкото е възможно по-семпло, за да съхрани творческата си енергия. — Гари Дювал се изсмя. — Разбира се, всъщност не е искал никой да се навърта нощем там, за да не го хване какво прави под хамбара.

Ченгетата мормони отново обиколиха хеликоптера и погледнаха към Рой.

Той им махна.

Те му отвърнаха със същото и се усмихнаха.

— Интересно как съпругата му не е разбрала по-рано — рече Дювал. — Открила едва след като той е експериментирал „изкуството“ си четири години…

— Тя не е била художник.

— Какво?

— Не е имала въображението да го предугади. Без да има въображението да предугажда… тя не би го заподозряла, без да има основателна причина.

— Не мога да кажа, че следя мисълта ти. Това са четири години, за Бога.

И после още шест, докато и момчето е разбрало, помисли Рой. Десет години, четирийсет и две жертви, малко повече от четири на година.

Рой реши, че цифрите не са особено внушителни. Факторите, които бяха включили Стивън Акблом в книгата на рекордите, бяха славата му, преди тайният му живот да бъде разкрит, общественото му положение, статутът му на семеен човек (класическите серийни убийци бяха самотници) и желанието му да приложи изключителния си талант към изкуството на изтезанието, за да помогне на моделите си да изживеят миг на съвършена красота.

— Но защо — отново се зачуди Рой — синът ще иска да задържи имота? С всичките му асоциации, свързани с това място. Пожелал е да промени името си. Защо не се е отървал и от ранчото?

— Странно, а?

— Пък и бабата и дядото. Защо не са продали имота, когато са му били законни настойници? Защо не са взели това решение вместо момчето? След като дъщеря им е била убита там… Защо са искали да имат нещо общо с фермата?

— Там има нещо — рече Дювал.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да има някакво обяснение. Някаква причина. Но какъвто и да е случаят, това е странно.

— Онази двойка… Пазачите…

— Пол и Анита Дресмънд.

— Казаха ли дали Грант понякога ходи там?

— Не се е появявал. Поне те не са виждали човек с белег като неговия.

— Тогава кой ги контролира?

— До преди година и половина те са виждали само двама души, свързани с „Вейл Мемориал Тръст“. Адвокатът Лингърхолд или някой от съдружниците му са ходели два пъти годишно само за да проверят дали ранчото е поддържано добре и дали семейство Дресмънд си заслужават заплатата и не харчат за глупости парите от фонда.

— А през последната година и половина?

— Откакто „Ванишмънт Интернешънъл“ е собственик на ранчото, никой не е идвал. Господи, много бих искал да разбера колко пари е скътал в „Амелия Иърхарт Ентърпрайзис“, но знаеш, че никога няма да измъкнем тази информация от швейцарците.

През последните години Швейцария бе започнала да се тревожи за огромния брой случаи, в които американските власти искаха да присвоят швейцарските сметки на американски граждани, позовавайки се на законите за конфискация на имуществото, без да имат доказателства за престъпна дейност. Швейцарците гледаха на тези закони като на инструменти за политически репресии, проявяваха все по-голяма сдържаност и все повече се оттегляха от традиционното сътрудничество в криминалните случаи.

— С какво е втората палачинка? — попита Рой.

— Моля?

— Нали каза, че си ми приготвил две палачинки с информация. Гладен съм — дружелюбно каза Рой. Изпита гордост от търпението си след всичките изпитания, които бе изтърпял от ченгетата мормони. — Защо не затоплиш втората палачинка?