Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Непознатият отиде до вратата на тойотата.

Озадачен, Харис попита:

— Но за какво беше всичко това?

— Бъдете търпелив, господин Деското. Оставете се да ви носи течението, да плавате по вълната и ще разберете.

— Каква вълна?

Младият чернокож отвори вратата и за пръв път се усмихна.

— Ами… микровълната, светлинната вълна, вълната на бъдещето.

Той се качи в колата, включи двигателя и потегли, оставяйки Харис озадачен повече от всякога.

Микровълната, светлинната вълна, вълната на бъдещето.

Какво се бе случило току-що, по дяволите?

Харис Деското обиколи квартала и го разгледа. По-голямата част не се отличаваше с нищо забележително. Небе и земя. Къщи и дървета. Морави и пътеки. Слънчева светлина и сенки. Но в структурата на деня, проблясвайки слабо и неясно, имаше загадъчни, ефирни нишки, които по-рано не бяха там.

Харис продължи да върви. Но за разлика от преди, непрекъснато поглеждаше през рамо.

Рой Майро в империята на мормоните. След като два часа се оправя с градската полиция на Сийдър Сити, той изтърпя достатъчно учтивост, която щеше да му стигне поне до първи юли. Рой знаеше цената на усмивката, любезността и неизменната дружелюбност, защото използваше обезоръжаващи подходи в работата си. Но тези ченгета мормони прекаляваха. Той започна да копнее за хладното безразличие на Лос Анджелис, за неотстъпчивия егоизъм на Лас Вегас и дори за грубостта и безумието на Ню Йорк.

Новината за повредата на „Земен страж“ не подобри настроението му. Той се ядоса още повече, когато научи, че откраднатият хеликоптер лети толкова ниско, че двата военни радара, които го следяха по молба на агенцията, представила се за Агенцията за борба с наркотиците, го бяха изпуснали. Не можеха да го открият. Бегълците бяха изчезнали и само Господ и двамата отвлечени пилоти знаеха къде бяха отишли.

Рой се страхуваше да се обади на Съмъртън.

Новият хеликоптер трябваше да пристигне след по-малко от двайсет минути, но Рой не знаеше какво да прави с него. Да го паркира на паркинга, да седне вътре и да чака някой да забележи бегълците? Можеше да седи там до Коледа. Пък и ченгетата мормони несъмнено щяха да му носят кафе и понички и да се въртят около него, за да му помагат да минава по-бързо времето.

Ужасът на продължаващите любезности му бе спестен, когато Гари Дювал отново телефонира от Колорадо и поднови разследването. Обаждането дойде по един от снабдените с кодиращи устройства телефони в извадения от строя хеликоптер.

Рой седна в дъното на кабината и си сложи слушалките.

— Не е лесно да бъдеш намерен — рече Дювал.

— Нещата се усложниха — каза Рой. — Още ли си в Колорадо? Мислех, че вече пътуваш за Сан Франциско.

— Заинтересувах се от случая Акблом. Серийните убийци винаги са ме интригували. Странни типове. Запитах се каква е връзката между сина на един сериен убиец и жената, която издирваме.

— Всички се питаме — увери го Рой.

Както и преди, Дювал възнамеряваше да съобщава на малки дози информацията, която бе научил.

— Бях наблизо и реших да отскоча от Денвър до Вейл и да разгледам ранчото, където е живял Акблом. Полетът е кратък. Отне ми повече време, докато се кача и сляза от самолета.

— Там ли си сега?

— В ранчото ли? Не. Току-що се върнах. Но още съм във Вейл. И само почакай, докато чуеш какво научих.

— Предполагам, че ще ми се наложи.

— Какво?

— Да чакам.

Дювал или не долови иронията, или не й обърна внимание и каза:

— Имам две превъзходни палачинки с информация за теб. Първата е, какво мислиш, че е станало в ранчото, след като са откарали труповете и Акблом е отишъл в затвора до края на живота си?

— Ранчото е станало манастир на кармелитки.

— Това пък откъде го чу? — попита Дювал, който не разбра, че отговорът на Рой би трябвало да прозвучи хумористично. — Там няма никакви монахини. В ранчото живее съпружеска двойка на име Пол и Анита Дресмънд. Там са от петнайсет години. Всички във Вейл мислят, че фермата е тяхна, пък и те не споменават нищо по въпроса. Четирийсет и пет годишни са, но приличат на хора, които са се пенсионирали на четирийсет, както самите те твърдят, или никога не са работили и са живели от наследство. Идеални са за работата.

— Каква работа?

— Пазачи.

— Кой всъщност е собственикът на ранчото?

— Ето, това е най-зашеметяващото.

— Сигурен съм.

— Част от задълженията на семейство Дресмънд е да се преструват на собственици и да не казват, че всъщност са пазачи. Обичат да ходят на ски, да водят безгрижен живот и не се притесняват от факта, че живеят в място с такава лоша слава, затова е било лесно да им затворят устата.