Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Не. Но не ми харесваше онова, което ставаше в отдел „Компютърни престъпления“. Те ме научиха на всичко за компютрите, включително на факта, че достъпът до информация е същността на свободата. А в същото време се опитваха да ограничат този достъп за останалите.

— Мислех, че идеята е само да попречат на хакерите да използват компютрите, за да крадат или да фалшифицират базата данни — иронично подхвърли Ели.

— И аз съм за такъв контрол върху престъпниците. Но те искат да ограничат достъпа за всеки. Напоследък все повече власти… нарушават личната неприкосновеност и открито или тайно ровят в базите данни. Всички го правят — от Данъчната служба до Бюрото за имиграция и натурализация. Дори Бюрото за поземлени имоти, за Бога. Всички те помагаха във финансирането на регионалните специални сили и ме плашеха.

— Ти виждаш как свят нов се задава…

— Досущ товарен влак беглец…

— И очертанията му не ти се нравят.

— Не искам част от този свят да ме направят.

— Смяташ ли се за компютърен специалист?

— Не. Само за човек, който оцелява.

— Затова ли заличи името си от публичните регистри? За да застраховаш оцеляването си?

Върху лицето му не падна сянка, но изражението му помръкна. Изглеждаше измъчено, което беше разбираемо, като се имаха предвид изпитанията през последните няколко дни. Но сега очите му бяха хлътнали и Спенсър изглеждаше изтощен и по-възрастен за годините си.

— Отначало само… се подготвях да бягам. — Той въздъхна и избърса челото си. — Може би звучи странно. Но да променя името си от Майкъл Акблом на Спенсър Грант не беше достатъчно. Махнах се от Колорадо и започнах нов живот, но… и това не беше достатъчно. Не можех да забравя кой съм… Чий син съм. Затова реших да залича информацията за себе си. Работих упорито и методично, докато на света не остана нищо, което да показва, че съществувам под каквото и да е име. Онова, което бях научил за компютрите, ми даде тази способност.

— А после? След като заличи информацията за себе си?

— Ето, това така и не можах да разбера. Какво да правя после. Може би наистина да се залича от лицето на земята? Да се самоубия?

— Това не ти е присъщо.

Ели усети, че сърцето й се сви при тази мисъл.

— Така е — съгласи се той. — И през ум не ми е минавало да си пръсна черепа. Пък и кой щеше да се грижи за Роки.

Кучето вдигна глава, когато чу името си и размаха опашка.

— После, след известно време — продължи Спенсър, — макар да не знаех какво да правя, реших, че все още има смисъл да остана невидим. Само защото, както ти каза, се задава нов, дързък свят със свръхмодерни технологии, с всичките му благословии и проклятия.

— Тогава защо остави файловете в отдел „Моторни превозни средства“ и при военните почти непокътнати? Отдавна можеше да изтриеш и тях.

Спенсър се усмихна.

— Може би защото съм твърде умен. Мислех само да променя адреса си в тях и някои от по-очебийните подробности, за да не послужат на никого. Оставих ги, защото винаги можех да ги прегледам и да видя дали някой ме издирва.

— Заложил си капани?

— Да. Зарових дълбоко в онези компютри малки програми. Всеки път, когато някой влезе във файла ми в отдел „Моторни превозни средства“ или във военните, без да използва кода, който инсталирах, системата добавя по една звездичка към края на последното изречение във файла. Идеята беше да ги проверявам веднъж-два пъти седмично и ако видя звездички, да разбера, че някой ме разследва… И тогава да напусна бунгалото си в Малибу и да замина.

— Къде?

— Където и да е. Може би само да съм в движение.

— Звучи параноично.

— Адски параноично.

Ели тихо се засмя. Спенсър също.

— Когато напуснах специалните сили, знаех, че така, както се променя светът, рано или късно всеки ще преследва другия и тогава хората ще искат да бъдат невидими.

Тя погледна часовника си.

— Хайде да разгледаме картата.

— Там отпред имат куп карти.

Спенсър тръгна към пилотската кабина. Раменете му бяха прегърбени. Движеше се уморено и още изглеждаше някак скован.

Изведнъж Ели се вцепени от чувството, че Спенсър Грант няма да оцелее и тази нощ ще умре. Усещането не беше достатъчно силно, за да се нарече ясно предчувствие, но беше по-силно от нюх.

Вероятността, че може да го загуби, я уплаши. Тя знаеше, че държи на него повече, отколкото иска да признае пред себе си.

Спенсър се върна с картата и попита:

— Какво има?

— Нищо. Защо?

— Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.