Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Уморена съм — излъга Ели. — И гладна.

— Мога да направя нещо по въпроса за глада.

Той отново седна от другата страна на пътеката и извади от джоба на джинсовото си яке четири шоколадови десерта.

— Откъде ги взе?

— Момчетата отпред имаха кутия с храна и с радост я споделиха. Страхотни са.

— Особено когато до главата им е опрян пистолет.

— Особено тогава — съгласи се Спенсър.

Роки се изправи и наостри едното си ухо, когато надуши шоколадовите десерти.

— Това е наше — строго каза Спенсър. — Когато слезем от хеликоптера и отново поемем по пътищата, ще ти намерим истинска храна, нещо по-здравословно от това.

Кучето се облиза.

— Виж какво, приятелю — продължи Спенсър. — Аз не спрях в супермаркета, за да ям, както направи ти. Нуждая се от тези десерти, защото инак ще падна от изтощение. А сега, легни и ги забрави. Чу ли?

Роки се прозя, огледа се с престорено безразличие и отново се изтегна на пода.

— Вие двамата се разбирате страхотно — каза Ели.

— Да. Ние сме сиамски близнаци, разделени при раждането. Естествено това не се забелязва, защото той има множество пластични операции.

Ели не можеше да откъсне поглед от лицето на Спенсър, на което се четеше нещо повече от умора. Тя виждаше сянката на смъртта.

Смущаващо проницателен и бързо долавящ настроенията й, Спенсър повтори:

— Какво има?

— Благодаря за шоколадовия десерт.

— Можеше да е филе, ако бях успял да го отмъкна.

Той се вторачи в картата. Двамата се заловиха да проучват територията около Гранд Джънкшън, Колорадо.

Ели се осмели да го погледне два пъти и всеки поглед накара сърцето й да затупти лудешки от страх. Тя виждаше твърде ясно ореола на смъртта, който обикновено беше добре скрит под маската на живота.

Ели се почувства глупава и суеверна. За опасенията й имаше други обяснения, освен предзнаменованията, поличбите и психарските образи за предстояща трагедия. Вероятно след Бъдни вечер, когато Дани и родителите й бяха завинаги отнети, този страх щеше да я измъчва всеки път, щом започнеше да обича някого.

Самолетът „Лиърджет“ с Рой на борда се приземи на международното летище в Денвър, след като бе задържан двайсет и пет минути. Местното подразделение на агенцията му бе изпратило двама агенти, както той бе поискал по телефона, докато пътуваше. Бърт Ринк и Оливър Фордайс го чакаха на пистата. И двамата бяха на трийсет и няколко години, високи и гладко избръснати. Бяха облечени в черни шлифери, тъмносини костюми, черни вратовръзки, бели ризи и черни обувки с гумени подметки. Всичко беше така, както Рой бе поискал.

Ринк и Фордайс му носеха други дрехи — същите като техните. Рой се бе избръснал и изкъпал на борда на самолета и трябваше само да се преоблече и после да се качи в дългата черна лимузина „Крайслер“, която го чакаше на пистата.

Денят беше смразяващо студен. Небето бе ясно като арктично море и бездънно като времето. На стрехите на сградите имаше ледени висулки, а около разчистената писта се виждаше сняг.

Летището се намираше в североизточния край на града, а срещата им с доктор Сабрина Палма беше в югоизточните предградия. Под един или друг претекст, Рой би настоявал за полицейски ескорт, но не искаше да привлича повече от необходимото внимание.

— Срещата е в шестнайсет и трийсет — каза Фордайс, когато всички се настаниха в лимузината. — Ще пристигнем навреме, дори малко по-рано.

Шофьорът беше инструктиран да не се мотае и колата бързо се отдалечи от самолета, сякаш наистина имаха полицейски ескорт.

Ринк подаде на Рой бял плик с размери двайсет на трийсет сантиметра.

— Това са документите, които поиска.

— Носите ли картите си на агенти на тайните служби? — попита Рой.

Ринк и Фордайс извадиха карти за самоличност и той видя холографски снимки и автентични значки на тайните служби. Името на Ринк за предстоящата среща беше Сидни Юджин Таркентън, а на Фордайс — Лорънс Албърт Олмайър.

Рой извади от белия плик и своята карта. Той беше Дж. Робърт Котър.

— Хайде да запомним кои сме. Не забравяйте да се обръщате един към друг с тези имена. Не мисля, че ще е необходимо да казвате нещо. Аз ще говоря. Вие ще бъдете там предимно за да придадете реализъм на цялата история. Ще влезете след мен в кабинета на доктор Палма и ще застанете от двете страни на вратата. Краката ви да са на разстояние четирийсет и пет сантиметра един от друг, а ръцете — спуснати пред тялото. Когато ви представя, ще кажете: „Докторе“ или „Приятно ми е“, или само ще кимнете. Бъдете сериозни през цялото време. С безизразни лица като стражарите пред Бъкингамския дворец. Погледът — право напред. Не помръдвайте. Ако ви поканят да седнете, учтиво ще кажете: „Не, благодаря, докторе“. Да, знам, че е смешно, но хората имат такава представа за агентите на тайните служби от филмите, затова всяко загатване, че сте живи човешки същества, ще й се стори фалш. Ясно ли е, Сидни?