Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Рой махна слушалките и чу, че пилотът съобщава нещо по радиоуредбата.

— Според контролния център в Лас Вегас, съдейки по скоростта на мишената в момента, след около шестнайсет минути ще се срещнем.

Небе като синьо стъкло.

Двайсет и седем километра до Сийдър Сити.

Започнаха да срещат повече коли. Ели натискаше клаксона, за да накара бавнодвижещите се превозни средства да се дръпнат от пътя й. Когато шофьорите проявяваха упоритост, тя предприемаше смразяващи кръвта рискове, за да ги изпревари.

Ели караше по-бавно, но необходимостта от безразсъдност създаваше илюзията, че се движат по-бързо отвсякога. Спенсър се държеше за ръба на седалката. Роки отново клатеше глава.

— Можеш да отидеш в издателството на някой вестник или списание, макар да нямаш доказателства — предложи Спенсър. — Ще ги насочиш в правилната посока, ще принудиш Съмъртън да заеме отбранителна позиция и…

— Два пъти се опитах да го сторя. Първо с репортер на „Ню Йорк Таймс“. Свързах се с нея по служебния й компютър и й определих среща в индийски ресторант. Дадох й ясно да разбере, че ако каже нещо на някого, и моят, и нейният живот няма да струват пукнат грош. Отидох на мястото на срещата четири часа по-рано и наблюдавах околността с бинокъл от покрива на сградата на отсрещната страна на улицата, за да се уверя, че тя ще дойде сама и няма да ми устроят засада. Бях решила да я накарам да чака и да отида половин час по-късно, за да имам време по-дълго да наблюдавам улицата. Но петнайсет минути, след като репортерката пристигна… ресторантът беше взривен. Експлозия на газ следствие на неизправност в системата на снабдяването. Така казаха полицаите.

— А репортерката?

— Загина. Заедно с още четиринайсет души в ресторанта.

— Мили Боже.

— После, след седмица, трябваше да се срещна с един човек от „Вашингтон Поуст“. В парк. Уредих срещата по клетъчен телефон пак от покрив с изглед към парка, но не видях нищо съмнително. Уговорихме се да се видим шест часа по-късно. Когато до срещата остана час и половина, до парка се приближи микробус на водоснабдяване. Работниците отвориха капака на водопровода и сложиха наоколо конуси и сигнални светлини.

— Но всъщност не бяха работници от водоснабдяването, нали?

— Имах захранван с батерии широкообхватен скенер и засякох честотата, която използваха, за да съгласуват действията си с членовете на друг екип, преоблечени като продавачи на сандвичи с фургон, намиращи се от другата страна на парка.

— Страхотна си — възхити й се Спенсър.

— В парка имаше още агенти. Единият се правеше на просяк, а други двама се преструваха, че са служители по поддръжката на парка. Настъпи часът на срещата и репортерът се появи. Вървеше към паметника, където му бях казала да ме чака. Но кучият син имаше предавател! Чух го да им шепне, че не ме вижда и попита какво да прави. Те го успокоиха, казаха му да запази хладнокръвие и да чака. Мръсникът сигурно беше човек на Том Съмъртън и веднага щом бе разговарял с мен, му се беше обадил.

На петнайсет километра от Сийдър Сити те подкараха след пикап додж, който се движеше с петнайсет километра в час над позволената скорост. На задното стъкло се виждаха две пушки.

Шофьорът остави Ели да натиска клаксона известно време. Прояви упорство и не искаше да я пусне да го изпревари.

— Какво му има на онзи кретен? — ядоса се тя и отново натисна клаксона, но той се правеше на глух. — Откъде знае, че не возя умиращ човек, който незабавно се нуждае от лекар?

— По дяволите, кой знае? Може да ни мисли за откачени, които искат да предизвикат престрелка.

Шофьорът на пикапа не се трогваше нито от състрадание, нито от страх. Най-сетне реагира на клаксона, като протегна ръка през прозореца и показа среден пръст.

В момента беше невъзможно да го изпреварят отляво. Видимостта беше ограничена и доколкото виждаха, в отсрещното платно се движеше плътен поток от коли.

Спенсър погледна часовника си. От двата часа безопасност, които Ели бе пресметнала, оставаха само петнайсет минути.

Човекът в пикапа обаче не бързаше.

— Задник — каза тя, рязко завъртя волана надясно и се опита да го изпревари, минавайки по една от отбивките от пътя.

Когато двете коли се изравниха, шофьорът на доджа настъпи газта. Ели увеличи скоростта, но той пак я догони.

Той непрекъснато ги поглеждаше гневно. Беше на четирийсет и няколко години. Носеше бейзболна шапка. Лицето му беше интелигентно като на булдог.