Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Великите творби на Акблом помогнаха на малкия Рой да разбере защо предпочита да бъде сам с художествените произведения на човешките същества и нещастен в компанията на хора. Никое произведение на изкуството не беше безупречно, защото го бе създало несъвършено човешко същество. Въпреки това изкуството беше въплъщение на най-хубавото в човечеството. Следователно произведенията на изкуството бяха по-близо до съвършенството от онези, които ги създаваха.

Нямаше нищо лошо в предпочитанието към неодушевеното пред одушевеното.

Това бе първият урок, който Рой научи от Стивън Акблом.

Но Рой искаше да научи още за него и установи, че художникът е изключително затворен и рядко разговаря с репортери — нещо, което не го изненада. Рой успя да намери две интервюта. В едното Акблом емоционално и състрадателно разказваше за опасното състояние на човешкото положение. Един от цитатите изпъкваше в текста:

Любовта е най-човешкото от всички чувства, защото е объркана. И от всички неща, които усещаме с ума и с тялото си, силната болка е най-чистото, защото прогонва от съзнанието всичко останало и ни помага да се съсредоточим до съвършенство.

Акблом се бе признал за виновен в убийството на съпругата си и на четирийсет други жени, предпочитайки да избегне продължителен процес, който явно няма да спечели. Художникът бе възмутил и ядосал съдията, говорейки за четирийсет и двете си жертви:

Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели.

Рой започна да разбира какво е правил Акблом в помещенията под хамбара. Изтезавайки жертвите си, художникът се опитваше да се съсредоточи, за да постигне мига на съвършенство, когато те мимолетно ще блеснат — макар и още живи — с красота, равна на онази на неодушевените предмети.

Чистотата и красотата бяха едно и също нещо. Чисти линии, чисти форми, чиста светлина, чист цвят, чист звук, чисти чувства, чисти мисли, чиста вяра и чисти идеали. Но човешките същества можеха да постигнат чистота във всяка мисъл или действие много рядко и само в екстремни обстоятелства и поради тази причина човешкото положение беше жалко.

Това беше вторият урок, който Рой научи от Стивън Акблом.

С течение на годините съжалението, което изпитваше към човечеството се засили и стана по-зряло. Един ден, наскоро след двайсетия си рожден ден, досущ пъпка на изведнъж разцъфнала роза, съжалението му се превърна в състрадание. Той смяташе, че второто чувство е по-чисто от първото. Съжалението често включваше едва доловим елемент на отвращение към обекта или чувство на превъзходство. Но състраданието беше неопетнена и кристално чиста съпричастност към останалите хора и съвършено разбиране на страданията им.

Ръководен от състрадание, действайки винаги, когато му се отдадеше възможност да направи света по-добър и убеден в чистотата на мотивите си, Рой стана по-духовно извисен от Стивън Акблом и намери призванието си в живота.

И сега, след повече от дванайсет години, докато седеше в хеликоптера, който го носеше към Юта, Рой се усмихна на снимката на художника сред рояците от сенки.

Беше странно, че всичко в живота бе свързано с друго и забравен миг или лице от миналото можеше изведнъж отново да стане важно.

Художникът не беше такава централна фигура в живота му, че Рой да го нарече свой духовен наставник или дори вдъхновение. Рой не мислеше, че Акблом е луд — както го бяха представили медиите, а само заблуден. Най-доброто решение за човешкото положение беше не да се дари чиста красота на всяка несъвършена душа чрез възвисяващия ефект на силната болка. Това беше патетично преходна победа. По-доброто решение беше да се идентифицират най-нуждаещите се от избавление и после, с достойнство, състрадание и безмилостна бързина, да бъдат освободени от несъвършеното им човешко положение.

Но въпреки това, в критичен момент, художникът несъзнателно бе научил едно объркано момче на някои жизненоважни истини. И макар че Стивън Акблом беше заблудена и трагична фигура, Рой му беше длъжник.

По ирония на съдбата и като интригуващ пример за космическо правосъдие, Рой щеше да бъде онзи, който щеше да отърве света от объркания и неблагодарен син, който бе предал Акблом. Стремежът на художника към човешко съвършенство беше заблуден, но според Рой — добронамерен. Опасният им свят щеше да се приближи още един сантиметър до идеалното състояние, ако Майкъл (сега Спенсър) бъдеше премахнат от лицето му. И чистата справедливост изискваше Спенсър да бъде ликвидиран, едва след като бъде подложен на продължителна и силна болка, при това по начин, който подходящо да изрази почит към проницателния му баща.