Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Досущ голяма черна оса, хеликоптерът бръмчеше монотонно над безводната пустош на Невада.

Рой още не беше махнал слушалките, които изолираха шума на моторите и перките и му даваха възможност да се съсредоточи върху снимката на Стивън Акблом. Най-силният звук в пътническия салон, определен единствено за него, беше бавното, тежко биене на сърцето му.

Когато злодеянията на Акблом бяха разкрити, Рой беше едва шестнайсетгодишен и още не беше наясно със смисъла на живота и с мястото си в света. Привличаха го красивите неща — картините на Чайлд Хасам 4 4 Чайлд Хасам (1859–1935) — американски импресионист. — Б.пр. и на мнозина други, класическата музика, старинните френски мебели, китайския порцелан и лиричната поезия. Беше щастлив, когато седеше сам в стаята си и слушаше Бетховен или Бах, разглеждайки цветните снимки в албум с илюстрации на яйцата на Фаберже, сребърните изделия на Пол Стор и порцелановите фигури на династията Цинг, и се разхождаше сам из залите на музея за изкуствата. Но не беше щастлив, когато се намираше сред хора, макар че отчаяно искаше да има приятели и да бъде харесван. Дълбоко в голямото си, но строго пазено сърце, Рой беше убеден, че е роден, за да даде важен принос на света. Знаеше, че когато разбере какъв ще бъде приносът му, всички ще му се възхитят и ще го обикнат. Но макар и едва шестнайсетгодишен и объркан от нетърпението, присъщо за младостта, той беше силно обезпокоен от потребността да чака целта и ориста да му се разкрият.

Рой се заинтересува от статиите във вестниците за трагедията на Акблом, защото в загадъчния двойнствен живот на художника намери решение на собственото си объркване. Той си купи два албума с цветни репродукции на изкуството на Акблом и реакцията му към произведенията беше зашеметяваща. Макар че картините на Акблом бяха хубави, дори облагородяващи, ентусиазмът на Рой не бе предизвикан само от тях. Той бе поразен от вътрешната борба на художника, пресъздадена в творбите му, и я отъждестви със своята.

Стивън Акблом изобразяваше два сюжета и рисуваше два вида картини.

Макар и само на трийсет и няколко години, Акблом беше достатъчно обсебен, за да сътвори огромно количество произведения. Половината бяха изключително красиви натюрморти. Плодове, зеленчуци, камъни, цветя, конци, игли, копчета, инструменти, чинии, стари бутилки, капачки — семпли и възвишени предмети, изобразени толкова детайлно и реалистично, че сякаш бяха триизмерни. Всъщност всяка вещ придобиваше свръхреалистичност, изглеждаше по-реална от автентичната и придобиваше странна красота. Акблом никога не прибягваше до натрапващата се красота на сантименталността или на стихийния романтизъм. Въображението му винаги беше убедително, вълнуващо и понякога поразително.

Сюжетите в останалите картини бяха хора — индивидуални или групови портрети с трима до седмина човека. По-често Акблом изобразяваше лица, отколкото цели фигури, но телата неизменно бяха голи. Понякога мъжете, жените и децата бяха неземно красиви на повърхността, макар че хубостта им винаги беше помрачена от едва доловимо, но ужасяващо душевно напрежение, сякаш всеки момент от крехката им плът щеше да изскочи някакъв чудовищен дух. Напрежението изкривяваше тук-там чертите, но не драстично, а само достатъчно, за да им отнеме съвършената красота. Друг път художникът изобразяваше грозни, дори гротескни хора, в които също имаше страховито напрежение, макар че ефектът подсилваше някои черти, за да се съобрази с идеала за красота. Уродливите им изражения бяха още по-смразяващи, защото в някои аспекти се долавяше едва забележим нюанс на милостивост. В резултат на конфликта между вътрешните и външните реалности хората и в двата вида портрети бяха изключително изразителни, макар че израженията им бяха по-загадъчни и обсебващи от лицата на живите модели.

Когато видяха портретите, медиите бързо стигнаха до най-очевидното тълкуване. Те твърдяха, че художникът — самият той красив мъж — рисува собствените си душевни демони, които викат за помощ и предупреждават за истинската му същност.

Макар да беше едва шестнайсетгодишен, Рой Майро разбираше, че картините на Акблом не разказват за самия художник, а за света, така както го схваща той. Акблом не трябваше да вика за помощ, нито да предупреждава някого, защото не се възприемаше като демонична фигура. Изкуството му говореше, че никое човешко същество не може да постигне съвършената красота дори на най-обикновения предмет в неодушевения свят.