Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

— Да. А името на града е Уилоуок. Населението му е около осем хиляди души. Център на общината е. Жителите наоколо ce занимават главно със земеделие и това е единствената болница. Не е особено голяма. Етажите са само четири, а леглата — двеста и двайсет. Но условията са добри. Според мен персоналът тук е много по-добър, отколкото в някои от по-специализираните болници в големите градове, защото сме в състояние да оказваме много повече внимание на всеки от пациентите. А личното внимание често играе сериозна роля за оздравяването.

В гласа му не се чувстваха гордостта и ентусиазмът, които думите му би трябвало да предизвикват. Беше безизразен и монотонен почти като гласа на машина.

„Или причината се крие в мене — помисли си тя. — Дали просто възприятията ми не са в ред?“

Въпреки че се чувстваше отпаднала и въпреки туптенето, което отново бе започнало в главата й, тя надигна глава и попита:

— Докторе, как съм попаднала тук? Какво се е случило с мен?

— Не си ли спомняте за злополуката?

— Не.

— Спирачките на колата ви са отказали. Били сте на един отрязък от пътя с много завои, на три километра южно от отклонението за „Вютоп“.

— Вютоп?

— Да. Хотел „Вютоп“. Място за отдих. Голям стар курорт. Построен е преди петдесет-шейсет години и мисля, че навремето е бил по-популярен, отколкото е сега. Истински хотел, който ти предлага възможност да се откъснеш от всекидневието.

Докато слушаше доктор Витески, Сюзан бавно си спомни. Затвори очи и си представи курорта, както бе показан в поредица от цветни снимки в списание „Травъл“ от миналия февруари. Беше направила резервация за стая, където да прекара няколко дни от отпуската си веднага след като прочете статията, тъй като бе очарована от обширните веранди на хотела, от множеството фронтони по покривите му, от колоните в хола и от просторните градини.

— Така или иначе — махна с ръка Витески, — спирачките ви са отказали и вие сте изпуснали управлението на колата. Спуснали сте се по един насип, преобърнали сте се два пъти и сте се ударили в някакви дървета.

— Мили Боже!

— Колата ви бе цялата смачкана. — Той поклати глава. — Цяло чудо е, че не сте се убили.

Тя внимателно докосна превръзката, която покриваше половината от челото й:

— Това нараняване тежко ли е?

Гъстите тъмни вежди отново се сключиха и на Сюзан изведнъж й се стори, че изражението му не е истинско, а по-скоро театрално.

— Не е особено сериозно — обясни той. — Широк разрез. Имахте силно кръвотечение и в началото раната трудно зарастваше. Но утре или в другиден ще ви махнат конците; не мисля, че ще ви остане белег. Погрижихме се шевът да се постави както трябва.

— Мозъчно сътресение? — попита тя.

— Да. Но не особено силно и то не може да обясни защо бяхте в кома.

С всяка минута умората и главоболието й нарастваха.

Сега отново се съсредоточи:

— Кома?

Витески кимна:

— Направихме ви изследване на мозъка със скенер, разбира се, но не открихме признаци за емболия. Нямаше подпухване на мозъчната тъкан. Липсваха и струпвания на флуиди в черепа, затова там не е имало натиск. Главата ви е била ударена силно, което има нещо общо с комата, но за съжаление не можем да вземем по-определено становище. Независимо от онова, което твърдят медицинските драми по телевизията, съвременната медицина не разполага с отговор за всичко. Важното е, че излязохте от комата без видими трайни увреждания. Знам, че празнините в спомените може би ви смущават и дори ви плашат, но съм убеден — с течение на времето ще преодолеете и тях.

Все още говореше като че ли рецитира добре заучен сценарий, помисли си разтревожена Сюзан.

Но не се разпростря особено над това, защото този път странният маниер, по който докторът говореше, бе по-малко интересен от самия смисъл на думите му. Кома. Този термин й смразяваше кръвта. Кома.

— Колко време съм била в безсъзнание? — попита.

— Двайсет и два дена.

Тя се вторачи, зяпна към него изумена.

— Така е — потвърди той.

— Не. Не може да бъде.

Винаги е била господар на живота си. В изработването на плановете си стигаше до дребнавост, стремеше се да бъде подготвена за всички възможности. В личния си живот упражняваше почти същата научна методология, която й бе позволила да защити доктората си по физика на елементарните частици почти една година преди връстниците си — колеги в тази област. Не обичаше изненадите, не й харесваше да зависи от друг вместо от себе си; а мисълта, че може да се окаже безпомощна буквално я ужасяваше. А сега Витески й казваше, че е прекарала двайсет и два дена в състояние на пълна безпомощност в пълна зависимост от останалите, а това дълбоко я разтревожи.