Дийн Кунц: Гръмотевичният дом

Отново се опита да каже нещо и този път успя да издаде звук, макар и да беше само глухо и безсмислено бълбукане в задната част на гърлото. Изведнъж се зачуди дали изобщо ще проговори. Може би през останалата част от живота си щеше да бъде осъдена да издава само такива бълбукащи, безсмислени животински звуци. Понякога мозъчните увреждания предизвикват загуба на говора, нали? Нали?

В главата й силно и неуморно биеше някакъв барабан. Изпитваше чувството, че се върти на въртележка, все по-бързо и по-бързо; искаше й се да сложи край на това постоянно движение на стаята, от което на човек му става лошо.

Сестрата навярно бе забелязала паника в очите й, защото се обърна към нея:

— Спокойно. Успокойте се, миличка. Всичко ще се оправи. — Тя провери капките на интравенозната банка, а после вдигна дясната китка на Сюзан, за да измери пулса й.

„Боже мой, — помисли си Сюзан, — щом не мога да говоря, може би не мога и да ходя.“

Опита се да помести крака под чаршафа. Изобщо не ги усещаше — бяха по-изтръпнали и неподвижни дори от ръцете й.

Сестрата пусна китката й, но тя впи пръсти в ръкава на бялата престилка, докато правеше отчаяни опити да проговори.

— Няма защо да бързате — внимателно я успокои сестрата.

Но Сюзан знаеше, че й се налага да бърза. Отново кръжеше около границата на безсъзнанието. Биещата болка в главата сега се придружаваше от непрекъснато стесняващ се пръстен тъмнина, който проникваше в тялото й някъде от границите на полезрението й.

В стаята се появи лекар с бяла престилка; очевидно в отговор на натиснатия от сестрата бутон. Беше едър мъж с мрачно лице на около петдесет години, с гъста черна коса, сресана назад над набразденото му с дълбоки бръчки лице.

Сюзан умолително го изгледа, докато той вървеше към леглото й, и попита: „Парализирани ли са ми краката?“

За миг реши, че наистина е произнесла тези думи, но после осъзна, че все още не е възвърнала гласа си. Преди да успее да повтори опита си, все по-плътно обгръщащата я тъмнина се сгъсти дотам, че можеше да вижда само петънце, после точка и накрая едва върха на карфица.

Тъмнина.

После заспа. Сънят й бе лош, много лош, кошмар.

За стотен път сънува, че е отново в Гръмотевичния дом и лежи в езерце от топла кръв.

Когато се събуди отново, главоболието й беше изчезнало. Виждаше добре и не й се виеше свят.

Отвън бе паднала нощ. Светлината в стаята бе мека, а безформена чернота се виждаше единствено зад прозорците.

Стойката за интравенозно хранене бе изнесена. Покритата й със следи от иглите обезцветена ръка изглеждаше страшно тънка на фона на белия чаршаф.

Обърна глава и видя едрия мъж с мрачното лице и бялата престилка. Стоеше до леглото и се взираше в нея. Кафявите му очи имаха особен, смущаващ поглед — сякаш гледаха в нея, а не към нея, сякаш той внимателно изучаваше най-съкровените й тайни; все пак в тези очи не се четяха никакви чувства, бяха безизразни като оцветено стъкло.

— Какво ми се е… случило? — попита Сюзан.

Значи можеше да говори. Гласът й бе слаб, дрезгав и произнасяше думите доста неразбираемо, но явно не бе докарана до нямо съществувание от удар или друго тежко мозъчно смущение, от което се бе опасявала преди това.

Обаче още бе слаба. Оскъдните й способности видимо намаляха дори от няколкото едва прошепнати думи.

— Къде… съм? — с треперещ глас продължи да пита тя. Гърлото й гореше при изговора на всяка сричка.

Лекарят не отговори веднага на въпроса й. Взе устройството за регулиране на наклона на леглото, което висеше на жица зад главата й, и натисна един от четирите бутона. Горната половина на леглото се повдигна, като принуди и Сюзан да се изправи в седнало положение. После той остави регулиращото устройство и от металната гарафа, която бе поставена върху жълт пластмасов поднос на нощната масичка, наля вода в една чаша.

— Отпивайте я на малки глътки — посъветва я той. — От доста време не сте поемали нито храна, нито вода през устата.

Тя взе чашата. Водата й достави неописуемо удоволствие. Успокои раздразненото й гърло.

Когато се напи, той пое чашата и я върна на шкафчето. Извади тънко фенерче от горния джоб на престилката си, приближи се до нея и огледа очните й дъна. Неговите очи останаха безизразни и неразгадаеми под гъстите вежди, които бяха слети така, че лицето му имаше постоянно намръщен вид.

Докато го чакаше да завърши прегледа си, тя се опита да помести крака под завивката. Бяха слаби, неустойчиви и все още някак изтръпнали, но я послушаха. Оказа се, че не е парализирана.