Дийн Кунц: Гръмотевичният дом

След като прегледа очите й, лекарят постави дясната си ръка на няколко сантиметра от очите й:

— Виждате ли ръката ми?

— Разбира се — отвърна тя. Гласът й още бе слаб и треперлив, но поне вече не бе дрезгав и можеше да се разбира.

Неговият глас бе дълбок, а произношението му леко гърлено, но Сюзан не можеше да се досети от кой език идва.

— Колко пръста съм изправил?

— Три. — Тя бе убедена, че той търси у нея признаци за сътресение на мозъка.

— А сега колко са?

— Два.

— И сега?

— Четири.

Той кимна одобрително, а дълбоките бръчки по челото му малко се загладиха. Очите му все още се взираха в нейните със съсредоточеност, от която й ставаше неудобно.

— А знаете ли как се казвате?

— Да, Аз съм Сюзан Торнтън.

— Правилно. А второто име?

— Катлийн.

— Добре. На колко години сте?

— На трийсет и две.

— Добре. Много добре. Изглежда съзнанието ви е ясно. Гласът й отново бе започнал да става сух и дрезгав. Тя се поизкашля и каза:

— Но това е почти всичко, което мога да си спомня.

Намръщеният му израз не бе изчезнал напълно, но бръчките по широкото му квадратно лице отново се задълбочиха:

— Какво искате да кажете?

— Ами не мога да си спомня къде живея… или какво работя… дали съм омъжена…

Той я огледа за миг и подсказа:

— Живеете в Нюпорт Бийч, Калифорния.

Веднага щом той произнесе името на града, тя си спомни къщата си — приятна сграда в испански стил с червени керемиди на покрива, бели измазани стени и прозорци с решетки, сгушена сред няколко високи палми. Колкото и да се напрягаше обаче, не можа да си спомни името на улицата и номера на къщата си.

— Работите в нюпортската корпорация „Майлстоун“ — продължи лекарят.

— Майлстоун? — повтори Сюзан. В паметта й просветна нещо далечно.

Лекарят напрегнато се взираше в нея.

— Какво има? — едва продума тя. — Защо ме гледате така?

Той учудено примигна, после се усмихна с известно смущение. Явно бе, че се смее рядко и този път усмивката му бе пресилена:

— Ами… тревожа се за вас естествено. И искам да знам с какво точно си имаме работа. Временната амнезия не е рядко явление в случаи като този и се лекува лесно. Но ако имате нещо повече от временна амнезия, трябва изцяло да променим подхода си. Ясно ви е значи, че за мене е важно да разбера дали името „Майлстоун“ значи нещо за вас.

— Майлстоун — замисли се тя. — Да, познато е. Донякъде ми е познато.

— Вие работите като физик там. Защитили сте докторската си дисертация в Лосанжелеския университет преди няколко години и след това направо сте постъпили в „Майлстоун“.

— Ах — възкликна тя и проблясъкът в съзнанието й придоби нови очертания.

— От корпорацията ни казаха някои неща за вас продължи той. — Нямате деца. Не сте омъжена, нито сте разведена. — Той наблюдаваше как тя възприема думите му. — Започнаха ли вече нещата да идват на мястото си?

— Да — облекчено въздъхна Сюзан. — Но само донякъде. Някои неща се връщат…, но не всички. Просто случайни парченца оттук-оттам.

— Ще ви отнеме известно време. Не може да се очаква да се съвземете веднага след такова нараняване.

Имаше да го пита още много неща, но любопитството й бе силно като просмуканата в нея умора и по-слабо от жаждата й. Отпусна се на възглавницата да си поеме дъх и помоли за още вода.

Този път той й сипа само една трета от чашата. Отново предупреди да пие на малки глътки.

Тя не се нуждаеше от предупреждението. Дори сега, след като бе поела само петдесетина грама вода, се чувстваше като преяла, като след края на богат обед.

— Не знам как се казвате — забеляза тя, като изпи водата си.

— О, извинявайте. Витески. Доктор Лион Витески.

— Чудех се за акцента ви. Мисля, че ми се счу нещо подобно, права ли съм? Витески… от полски произход ли сте?

Той, изглежда, се притесни, а погледът му се отмести от нея:

— Да. Останах сирак през войната. Пристигнах в тази страна през 1946 година, когато бях седемнайсетгодишен. Бях поканен от чичо си. — Вече не говореше спонтанно, а сякаш рецитираше внимателно заучена реч. — Преодолял съм повечето от полския си акцент, но предполагам, че никога няма да се отърва изцяло от него.

Тя явно се бе докоснала до болното му място. Единствено споменаването на акцента му го бе накарало да заеме неочаквано отбранителна позиция.

Побърза да смени темата, като заговори по-бързо от преди:

— Между другото… имате ли някаква представа къде се намирате?

— Ами спомням си, че карах ваканцията си в Орегон, макар че не мога да кажа накъде точно се бях запътила. Така че трябва да сме някъде в Орегон, нали?