Дийн Кунц: Гръмотевичният дом

Беше застанал на отворената врата — висок, елегантен мъж на около трийсет и осем години. Носеше тъмни обувки, тъмни панталони, бяла престилка, бяла риза и зелена вратовръзка, а в лявата си ръка държеше бележник. Лицето му беше интересно и чувствително; правилните му черти изглеждаха като изваяни от талантлив скулптор. Сините му очи блестяха като излъскани скъпоценни камъни и контрастираха интересно с голямата му и пищна черна коса, която бе сресана назад.

— Госпожице Торнтън — започна той, — радвам се да ви видя седнала, будна и в съзнание. — Приближи се към леглото. Усмивката му беше по-мила дори от усмивката на Телма Бейкър. — Аз съм вашият лекуващ лекар. Доктор Макгий. Доктор Джефри Макгий.

Протегна ръка към нея и тя я стисна. Ръката му беше суха, твърда и силна, но допирът й бе лек и приятен.

— Мислех, че доктор Витески е лекуващият ми лекар.

— Той е главният лекар, но грижата за вас е поверена на мене. — В гласа му се чувстваше мъжествена увереност, но все пак бе приятно мек и успокояващ. — Аз ви приех, когато постъпихте в отделението за спешни случаи.

— Но вчера доктор Витески…

— Вчера имах почивен ден. Не се занимавам с частната си практика два пъти седмично, но отсъствам един ден от болницата — само един ден, — така че вие сте избрали него, разбира се. След като лежахте като камък двайсет и два дена, след като ме бяхте разтревожили толкова много, трябваше да излезете от комата, когато ме няма. — Той поклати глава, като се правеше едновременно на учуден и засегнат. — Дори никой не ми бе казал до тази сутрин. — Намръщи й се на шега. — Вижте, госпожице Торнтън, ако моите пациенти участват в някакви медицински чудеса, настоявам да присъствам, когато се случват, така че те да се припишат на мене, а аз да се радвам на славата. Ясно ли е?

Сюзан се усмихна изненадана от шеговития му тон:

— Да, доктор Макгий. Ясно ми е.

— Добре. Много добре. Радвам се, че се разбрахме за това. — Той се усмихна. — Как се чувствате тази сутрин?

— По-добре.

— Готова ли сте да прекарате вечерта в танци и в обиколка на баровете?

— Може би утре.

— Значи се разбрахме. — Погледна към подноса от закуската й. — Виждам, че имате апетит.

— Опитах се да изям всичко, но не можах.

— Точно така казва и Орсън Уелс.

Тя се засмя.

— Добре сте се справили — кимна той към подноса й. Трябва да започнете да се храните с малки количества и по-често, това е нормално. Не се тревожете особено за възстановяването на силите си. Преди да усетите, ще започнете да дебелеете и ще тръгнете уверено по пътя на възстановяването. Боля ли ви глава тази сутрин? Виеше ли ви се свят?

— Не.

— Нека проверя пулса ви. — Посегна към китката й.

— Госпожа Бейкър ми го премери преди закуска.

— Знам. Това е само извинение да се докосна до ръката ви.

Сюзан отново се засмя:

— Вие се различавате от повечето лекари.

— Значи вие мислите, че лекарят трябва да бъде делови, сериозен и без чувство за хумор, така ли?

— Не непременно.

— Препоръчвате ли ми да се опитам да приличам повече на доктор Витески?

— Определено не.

— Той ее пре-красен ле-кар . — Макгий направи великолепна имитация на акцента на Витески.

— Сигурна съм, че е така. Но допускам, че вие сте дори по-добър.

— Благодаря. Комплиментът е забелязан и ще ви донесе малко намаление в окончателната сметка, която ще ви представя.

Все още само държеше ръката й. Накрая погледна часовника си и й премери пулва.

— Ще оживея ли? — попита го тя.

— Това е съвсем сигурно. Оправяте се бързо. — Той все така държеше ръката й и продължи: — Сега сериозно, мисля, че не е лошо лекарят и пациентът да си разменят някои смешки. Според мене това помага на пациента да запази положителното си отношение към лечението, а това ускорява оздравяването му. Но някои хора не искат лекарят им да бъде весел. Имат нужда от човек, който да се държи като че носи целия свят на плещите си; така се чувстват по-спокойни. Така че, ако шегите ми ви тревожат, мога да ги понамаля или да ги спра изцяло. Важното е да се чувствате добре и да разчитате на грижите, които се полагат за вас.

— Продължавайте и се шегувайте колкото ви се иска усмихна се Сюзан. — Настроението ми и без това има нужда от повдигане.

— Няма защо да сте мрачна. Най-лошото е зад гърба ви.

Той леко стисна ръката й, преди накрая да я пусне.

За свое учудване Сюзан малко се разочарова, че я е пуснал така бързо.

— Доктор Витески мисли, че има някои празноти в паметта ви — каза той.