Дийн Кунц: Гръмотевичният дом

— Да.

— Бих изпила една глътка.

— Ще ти налея двойна доза — увери я той.

В морето. Малко след разсъмване.

Сюзан се събуди задъхана и задавена, едва не изпищя.

Макгий запали лампата.

За миг тя не можа да се сети къде е. После си спомни всичко.

Макар че се беше ориентирала, не можеше да се успокои. Защото сънят й не искаше да я остави, а този сън, мислеше си, съвсем спокойно би могъл и да е действителност.

Макгий беше скочил от горната койка и коленичи до нейната:

— Сюзан, всичко е наред. Наистина е наред. Намираме се в морето и ще успеем.

— Не.

— Какво искаш да кажеш?

— Екипажът.

— Какво екипажът?

— Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Те са членове на екипажа.

— Не, не — успокои я той. — Било е само сън.

— Те са тук! — обзета от паника, настоя тя.

— Спектакълът свърши — търпеливо продължи Макгий. Няма да започне отново.

— Те са тук, по дяволите!

Не можеше да я успокои. Наложи се да я разведе из целия траулер, когато екипажът започваше работата си за деня. Трябваше да й покаже всяка каюта и да я срещне с всеки от членовете на екипажа, за да я увери напълно, че Харч и останалите не са на борда.

Закусиха в каютата си, където можеха да си говорят, без да натрапват на Голодкин неумението на Сюзан да говори руски.

— А къде са открили двойниците на Харч и на останалите трима? — попита тя.

— Съветските агенти в САЩ са намерили техни снимки от вестниците и от картоните им в колежа — обясни Макгий. — Обявено било издирване на руснаци, които макар и малко са приличали на четиримата членове на братството, а после пълната прилика е постигната чрез пластична хирургия и умерена употреба на грим.

— А очите на Харч…

— Специални контактни лещи.

— Като в холивудски филм.

— Какво?

— Специални ефекти.

— Да, предполагам, че специалистите там по нищо не отстъпват на холивудските.

— А трупът на Джери Стийн?

— Доста зловещо, нали?

Тя изведнъж се разтрепери.

— Хей — подвикна й той, — по-спокойно.

Не можеше да се спре.

Той я прегърна.

Почувства се по-добре на следващия ден на турския кораб, след като осъществиха прехвърлянето.

Каютите им бяха по-удобни, по-чисти и храната по-добра.

Докато обядваха студено месо и сирене, тя се обърна към Макгий:

— Аз сигурно съм много важна за САЩ, че да пожертват твоето прикритие, за да ме измъкнеш.

Той се поколеба и отвърна:

— Е… това не беше първоначалният план.

— А?

— Нямаше планове аз да те изведа.

Тя не разбираше.

— Моята задача беше да те убия, преди да бъдеш подложена на цялата уилоуокска програма. Малко въздух в спринцовката и… смъртоносна мозъчна емболия. Нещо такова. Нещо, за което никой не би могъл да обвини мене. По този начин и аз бих останал на мястото си, и руснаците не биха имали възможност да те пречупят.

Лицето й бе побеляло. Изведнъж загуби и апетита си:

— И защо не ме уби?

— Защото се влюбих в теб.

Тя го загледа и примигна.

— Така е — продължи той. — През седмиците, когато те подготвяхме за програмата, работехме с теб, обработвахме те хипнотично, за да се отправящ към полицейското управление и къщата на Шипстатови, аз бях възхитен от силата ти, от устойчивостта на волята ти. Никак не беше лесно да бъдеш тласкана към нещо и да бъдеш манипулирана. Имаше… дух.

— И си се влюбил в духа ми?

— Нещо такова — усмихна се той.

— Не можеше да ме убиеш ли?

— Не можех.

— В Щатите никак няма да са доволни от теб.

— Да вървят по дяволите.

След две вечери в резиденцията на американския посланик в Истанбул Сюзан се събуди и закрещя.

В стаята дотичаха прислужница, човек от охраната, посланикът и Макгий.

— Персоналът в къщата — извика Сюзан и грабна ръката на Макгий.

— Никой от тях не прилича на Харч — увери я той.

— Откъде да знам? Още не съм ги видяла всичките.

— Сюзан, сега е три часът през нощта — напомни й човекът от охраната.

— Трябва да ги видя — обезумяла повтаряше тя.

Посланикът я погледна, погледна и Макгий, после нареди на човека от охраната:

— Съберете персонала.

Нито Харч, нито Куинс, нито Джеликоу, нито Паркър бяха на работа при посланика на Съединените щати в Турция.

— Съжалявам — извини се Сюзан.

— Всичко е наред — увери я Макгий.

— Ще ми трябва още малко време…

— Разбира се.

— Може би до края на живота ми.

След една седмица във Вашингтон в хотелски апартамент, за който плащаше американското правителство, Сюзан за пръв път спа с Джеф Макгий. Подхождаха си напълно. Телата им се допълваха като пасващи си елементи от мозайка. Движеха се плавно, в съвършен, предразполагащ ритъм. Тази нощ за пръв път, откакто бе напуснала Уилоуок, легнала гола до Макгий, Сюзан не сънува нищо.