Дийн Кунц: Гръмотевичният дом

— Няма да стане — отсече Макгий. — Може и да говорят като Сюзан и мене. И хирурзите ви са свършили много добра работа, като са ги докарали като нас. Но няма хирург, който да може да подправи пръстовите отпечатъци.

— Така е — съгласи се Витески. — Но виж, за хората, чиято самоличност е особено важна, в САЩ са разработили специална система за съхранение и проверка на отпечатъците. Нарича се ЗСУС — защитна система за установяване на самоличността. Тя е вложена в паметта на централния компютър на Пентагона, до която успяхме да се доберем. Можем просто да изтеглим електронния запис на вашите отпечатъци и да го подменим със запис от отпечатъците на двойниците ви. В нашия век на централизирана компютърна обработка не е нужно да променяме истинските отпечатъци; трябва само да внесем корекция в паметта на компютъра.

— Ще стане — тихо каза Сюзан, докато се измъчваше от представата как собственото й тяло ще бъде захвърлено през борда на „Златната мрежа“ в студените води на Черно море.

— Ще стане, разбира се — радостно потвърди Витески. Всъщност ние щяхме да изпратим двойниците ви в САЩ дори да се беше пречупила и да беше разказала всичко, което ни интересува. — Той допи коняка от чашата си, въздъхна доволно и се изправи с пистолета в ръка. — Капитане, докато охранявам тия двамата, вие им вържете здраво ръцете зад гърба.

Голодкин вече бе взел въжето. Накара ги да се изправят и здраво върза китките им.

— А сега — продължи Витески — ги отведете някъде на сигурно място. — А на Макгий и Сюзан каза: — Близнаците ви ще ви посетят след малко. Имат някои въпроси за личните ви привички, за неща, които ще им помогнат да усъвършенстват имитацията си. Съветвам ви да им казвате истината, защото някои от въпросите са уловки и те вече знаят отговорите им. Ако не отговаряте както трябва, ще започнат да ви режат на малки парченца, докато не ви убедят, че е във ваш интерес да ни сътрудничите.

Сюзан погледна към двойника на Макгий. Човекът се усмихваше, но в усмивката му нямаше нищо добронамерено. Приличаше напълно на Макгий освен в едно — в очите му нямаше съчувствие и сърдечност. Изглеждаше напълно пригоден за кървави мъчения, които да накарат изтерзания му противник да се подчини.

Тя потрепери.

— Сега да се сбогуваме — надигна се Витески. — Ще сляза от кораба преди да сте тръгнали. — Той се усмихна самодоволно. — Bon voyage.

Голодкин изблъска пленниците в коридора, а Витески остана в капитанската каюта с двойниците им. Леонид Голодкин отвърна с ледено мълчание на въпросите на Макгий, накара ги да завият и ги поведе към трюма на траулера, където се превозваше товара. Вонеше на риба.

Докара ги до малък склад в самото дъно, не повече от четири на четири метра. По стените имаше окачени рула резервни върви и по-дебели буксирни въжета. По стените бяха окачени и инструменти, в това число харпуни и пики. Имаше четири комплекта скрипци и сандъци с резервни машинни части.

Накара ги да седнат направо на пода, който беше леденостуден. Завърза и краката им, а после провери достатъчно ли са стегнати китките им. Когато си тръгна, загаси лампите и затвори вратата, като ги остави в пълен мрак.

— Страх ме е — обади се Сюзан.

Макгий не отговори.

Чу го да се мести, да се върти и да измъква нещо.

— Джеф?

Той изсумтя. Дърпаше нещо в мрака и беше започнал да се задъхва.

— Какво правиш? — попита го.

— Шшт! — беше единственият му отговор.

Миг след това тя почувства ръце върху себе си и едва не извика от учудване, когато осъзна, че е Макгий. Той се бе отвързал и сега търсеше нейните въжета.

Докато освобождаваше китките й, той пошепна в ухото й:

— Съмнявам се дали някой ни подслушва, но трябва много да внимаваме. Голодкин този път не ми затегна възлите; дори малко ги разхлаби.

Ръцете й се освободиха. Тя разтърка ожулените си китки. Допря устни до ухото му и пошепна:

— Може ли да се очаква, че той ще направи още нещо за нас?

— Едва ли — пак шепнешком отвърна Макгий. — И така вече е поел огромен риск. Отсега нататък можем да разчитаме само на себе си. Друг шанс няма да имаме.

Тя се изправи на крака и той се отдръпна, потърси пипнешком нещо в мрака, откри ключа и запали лампата.

Още докато завърташе ключа, Сюзан вече знаеше какво смята да вземе, и потръпна от погнуса.

Както бе предвидила, той се насочи право към дългите рибарски пики на стената и освободи две от закопчалките им. Леко закривените куки в края на пиките бяха ужасно остри; светлината се отразяваше във върховете им.